— Казваше ми, че ходиш при Кони цяло лято — заговори майка ми. Почти викаше. — Спомена го толкова много пъти. Право в лицето ми. И познай какво? Обадих се на Артър. Той твърди, че не си била там от месеци. От почти два месеца.
В този миг майка ми приличаше на животно, лицето й бе придобило странен гневен вид, тя се задавяше от течащите сълзи.
— Ти си лъжкиня. Лъгала си ме през цялото време. Лъжеш и сега. — Стискаше здраво ръцете си. Непрекъснато ги вдигаше, след което ги пускаше отстрани.
— Виждах се с едни приятели — отсякох. — Имам и други приятели освен Кони.
— Други приятели. Разбира се. Оправяла си се с някое гадже или бог знае какво. Гадна малка лъжкиня. — Едва ме поглеждаше, думите й бяха силни и трескави като измърморените от някой перверзник гнусотии. — Може би трябва да те отведа в центъра за непълнолетни нарушители. Това ли искаш? Видно е, че вече просто не мога да те контролирам. Ще ги оставя да те приберат. Да видим дали ще успеят да те вкарат в пътя.
Успях да се измъкна, но дори в коридора, дори и през затворената ми врата все още чувах майка ми и горчивите й жалби.
Франк бе повикан като подкрепление: гледах от леглото си как той свали вратата на спалнята ми от пантите. Работеше внимателно и тихо, макар да му отне известно време, и извади вратата от рамката, сякаш бе направена от стъкло, вместо от евтини дървени плоскости. Внимателно я опря на стената. Разклати винтовете в ръката си като зарове.
— Съжалявам за това — извини се той, все едно бе прост помощник на майстора, отговорник по поддръжката, който изпълняваше желанията на майка ми.
Не исках да ми се налага да забележа истинската добрина в очите му, как тя много бързо уталожи бликналия гняв, омразата към Франк, с която се бях надъхвала. За първи път успях да си го представя в Мексико, леко изгорял от слънцето, така че космите по ръката му изглеждат платинени. Как пие лимонада, докато наглежда златната си мина — виждах я като пещера, чийто интериор бе покрит със златни каменни израстъци.
Продължавах да очаквам Франк да каже на майка ми за откраднатите пари. Да добави нови проблеми към списъка. Но той не го направи. Може да бе решил, че тя вече беше достатъчно ядосана. Франк поддържаше мълчаливо бдение на масата по време на множеството й телефонни разговори с баща ми, докато аз слушах от коридора. Оплакванията й на висок глас, всичките й въпроси, побрани в рамките на един паникьосан опис. Що за човек влиза с взлом в къщата на съсед? На семейство, което познава цял живот?
— Без никаква причина — пискливо добави тя. Последва пауза. — Да не мислиш, че не съм я питала? Мислиш ли, че не съм опитала?
Мълчание.
— О, разбира се, да, обзалагам се. Искаш ли да пробваш?
И така бях изпратена в Пало Алто.
Прекарах две седмици в апартамента на баща ми. Намиращ се срещу една закусвалня „Дени“, жилищен блок „Портофино“ беше толкова струпан нависоко и празен, колкото къщата на майка ми бе разпростряна нашироко и претрупана. Тамар и баща ми се бяха настанили в най-големия апартамент и навсякъде бяха наредени натюрмортите на зрялата възраст, несъмнено аранжирани от нея: купата с восъчни плодове върху плота, количката за сервиране с неотворени бутилки алкохол. Килимът с останали неясни следи от прахосмукачката.
Сюзън щеше да ме забрави, мислех си аз, ранчото щеше да продължи да живее живота си без мен и щях да остана без нищо. От тези тревоги усещането ми, че съм жертва на преследване, нарасна и се угои. Сюзън беше като любимата от родния град на някой войник, ставаше прозрачна и съвършена от разстоянието. Но може би част от мен изпитваше удовлетворение. Да прекарам известно време надалеч. Къщата на семейство Дътън ми бе взела страха, безизразното изражение, което видях по лицето на Сюзън. Това бяха малки хапки, дребни вътрешни промени и тревоги, но все пак бяха налице.
Какво бях очаквала от преместването при баща ми и Тамар? Че баща ми ще се опита да разкрие източника на моето поведение? Че ще ме накаже, ще се държи като баща? Той, изглежда, смяташе, че наказанието беше право, от което се бе отказал, и се отнасяше с мен ласкаво и учтиво, както би се очаквало от застаряващ родител.
Стресна се, когато ме видя за първи път — бяха изминали повече от два месеца. Явно си спомни, че трябва да ме прегърне и направи нерешителна крачка към мен. Забелязах нови следи от пластична операция край ушите му, а каубойската риза, която носеше, не бях виждала никога преди. Знаех, че аз също изглеждах различно. Косата ми беше по-дълга и буйна по краищата си, като тази на Сюзън. Роклята ми от ранчото бе толкова износена, че можех да й пробия ръкава с пръст. Баща ми посегна да ми помогне с чантата, но аз вече я бях метнала на задната седалка, преди той да ме достигне.