— Благодаря все пак — изрекох и направих опит да се усмихна.
Ръцете му се разпериха встрани и когато отвърна на усмивката, това беше безпомощното извинение на чужденец, който имаше нужда да му се повторят упътванията. За него работата на мозъка ми бе мистериозен фокуснически номер, на който можеше само да се чуди. Никога не си бе правил труда да разгадае тайната на скритото отделение. Когато се настанихме, усетих, че се готви да използва родителския сценарий.
— Не е нужно да заключвам стаята ти, нали? — попита той. Несигурен смях. — И няма да влизаш с взлом в чужди къщи?
Когато кимнах, баща ми видимо се отпусна. Сякаш бе отместил нещо, изпречило се на пътя му.
— Гостуваш ни в удобен момент — продължи той, сякаш всичко това бе станало доброволно. — Сега, когато вече сме се настанили. Тамар е много придирчива за мебелите и въобще. — Запали колата и повече не повдигна въпроса за моите проблеми. — Отиде чак до битпазара в Залива на полумесеца, за да вземе една количка за сервиране.
Настъпи кратък момент, в който исках да се пресегна към него през седалката, да начертая линия от себе си до мъжа, който беше мой баща, но този миг отмина.
— Ти избери радиостанцията — предложи той, сякаш се притесняваше от мен като момче, което ме кани на танц.
Първите няколко дни и тримата бяхме нервни. Ставах рано, за да оправя леглото в стаята за гости, опитвах се да наредя декоративните възглавници по местата, на които бяха и преди. Животът ми бе ограничен до чантата ми с връзки и сака ми с дрехи, съществуване, което се стараех да поддържам колкото се може по-подредено и невидимо. Като на лагер, помислих си, като малко приключение за проверка доколко мога да разчитам на самата себе си. Първата вечер баща ми донесе вкъщи кутия сладолед с течен шоколад и започна да сипва щедро внушителни количества. Двете с Тамар едва ровичкахме в своите купички, но баща ми сметна за необходимо да изяде и втора порция. Той непрекъснато вдигаше очи към нас, сякаш ние можехме да потвърдим удоволствието, което изпитваше. Неговите жени и неговият сладолед.
Тамар бе изненадата. Тамар в своите къси хавлиени панталонки и униформена блуза от колеж, за който никога не бях чувала. Която чистеше космите от краката си в банята с някакво сложно устройство и изпълваше апартамента с влажна миризма на камфор. Нейните допълнителни мазила и балсами за коса, ноктите на пръстите, чиято лунна повърхност тя проучваше за следи от недостиг на хранителни вещества.
Първоначално изглеждаше недоволна от моето присъствие. Непохватната прегръдка, в която понечи да ме улови, сякаш демонстрираше, че мрачно приемаше задачата да бъде новата ми майка. Аз също бях разочарована. Тя беше просто момиче, а не екзотичната жена, за която някога си бях фантазирала — всичко, което смятах за специално в нея, бе всъщност доказателство за това, което Ръсел би нарекъл нормално световно пътешествие. Тамар правеше каквото се очакваше от нея. Работеше за баща ми, обличаше малкото си костюмче. Бленуваше да бъде нечия съпруга.
После обаче нейната официалност бързо се стопи, това було на зрял възрастен човек, което носеше временно като театрален костюм. Позволи ми да се ровя из ватираната чантичка, в която държеше грима си, разбърканите си флакончета парфюм, наблюдаваше ме с гордостта на истински колекционер. Настоя да ми даде една своя блуза, която да нося, с широки ръкави и перлени копчета.
— Това вече просто не е моят стил. — Тамар сви рамене и подръпна една разхлабена нишка. — Но на теб ще ти отива, знам. Елизабетински.
И настина ми стоеше добре. Тамар разбираше от такива неща. Знаеше количеството калории в повечето храни и ги цитираше със саркастичен тон, сякаш се подиграваше на собствените си познания. Готвеше зеленчуково виндалу. Тенджери с леща, оцветена с жълт сос, който й придаваше непозната яркост. Ролките с хапчета против киселини, които баща ми поглъщаше като бонбони. Тамар му подаваше бузата си, за да я целуне, но го отблъсна, когато се опита да хване ръката й.
— Целият си потен — каза тя. Когато баща ми видя, че съм забелязала, се засмя, но изглеждаше засрамен.
Той се забавляваше от нашата тайна спогодба. Но понякога нещата се обръщаха и ние му се смеехме. Веднъж двете с Тамар говорехме за „Спанки и нашата банда“, а той се намеси. Бе решил, че са като „Малките негодници“[21]. Двете с Тамар се спогледахме.