— Това е музикална банда — обясни тя. — Нали знаеш, онази рокендрол музика, която децата харесват. — И смутеното безутешно лице на баща ми пак ни разсмя.
Имаха луксозен грамофон, за който Тамар често говореше, че ще премести в друг ъгъл на стаята поради различни акустични и естетични причини. Непрекъснато споменаваше бъдещи планове за дъбови подове и кралски корнизи и дори за различни кърпи за чинии, макар че самото планиране, изглежда, й бе достатъчно. Музиката, която пускаше, беше по-готина от врявата в ранчото. Джейн Бъркин и нейният приличащ на жаба възрастен съпруг Серж.
— Тя е красива — казах и огледах обложката на плочата. И наистина бе така, със светлокафяв шоколадов тен и деликатно лице, с тези заешки зъби. Серж бе отвратителен. Песните му за Спящата красавица, момиче, което изглеждало по-привлекателно, защото очите му винаги били затворени. Защо Джейн би обичала Серж? Тамар обичаше баща ми, момичетата обичаха Ръсел. Тези мъже, които нямаха нищо общо с момчетата, които ми бяха казвали, че ще харесвам. Момчета без косми по гърдите, с миловидни лица и със следи от пъпки по раменете. Не исках да се сещам за Мич, защото това ме караше да си мисля за Сюзън — онази нощ се бе случила някъде другаде, в малка къщичка за кукли в Тибурон с миниатюрен плувен басейн и миниатюрна зелена морава. Къщичка за кукли, в която можех да погледна отгоре, да повдигна покрива, за да видя как стаите са разделени като камерите на сърце. Легло с размерите на кибритена кутия.
Тамар бе различна от Сюзън по начин, който правеше всичко по-лесно. Тя не беше сложна. Не следеше вниманието ми толкова отблизо, не ми внушаваше да подкрепям нейните изявления. Когато искаше да се преместя, просто ми го казваше. Почувствах се спокойна, което ми бе непознато. Въпреки това Сюзън ми липсваше — Сюзън, която си спомнях като сън, в който отварям врата към забранена стая. Тамар беше сладка и мила, но светът, който обитаваше, приличаше на телевизор: ограничен, праволинеен и шаблонен, с бройна система и структури на нормалност. Закуска, обед и вечеря. Нямаше плашещо разстояние между живота, който живееше, и начина, по който си мислеше за живота, мрачен пролом, който често усещах в Сюзън, а може би и в самата себе си. Никоя от нас не можеше напълно да участва в дните си, макар че по-късно Сюзън щеше да го направи по начин, който никога нямаше да може да върне назад. Мисълта ми е, че ние не смятахме за достатъчно онова, което ни предлагаше светът, а Тамар сякаш го приемаше с радост, като крайна точка. Тя изобщо не планираше да промени нещо — просто пренареждаше същите познати стойности, разгадаваше нов вид ред, сякаш животът бе схема с места за настаняване.
Тамар приготвяше вечерята, докато чакахме баща ми. Тя изглеждаше по-млада от обикновено — лицето й бе измито с тоалетното мляко, в което ми бе обяснила, че имало истински млечни протеини и те предпазвали от бръчки. Косата й мокра и правеща тъмно петно върху раменете на голямата тениска, която носеше, поръбените й с дантела памучни къси панталонки. Мястото й бе в някое студентско общежитие, да похапва пуканки и да пие бира.
— Ще ми подадеш ли една купа?
Направих го, а Тамар отдели настрана порция леща.
— Без подправки. — Тя извъртя очи. — За стомаха на моя нежен любим.
Мерна ми се горчив спомен как майка ми правеше това за баща ми: дребни утехи, малки настройки, които отразяваха света по начина, по който той го искаше. Купуваше по десет чифта еднакви чорапи, така че никога да не ги съчетае погрешно.
— Понякога все едно е дете, нали знаеш? — усмихна се Тамар и взе една премерена щипка куркума. — Оставих го за един уикенд и когато се върнах, нямаше нищо друго за ядене освен сушено говеждо и лук. Ще умре, ако му се наложи сам да се грижи за себе си. — Тя ме погледна. — Но вероятно не трябва да ти казвам тези неща, а?
Тамар не беше дребнава и това ме изненада — лекотата, с която разкриваше слабостите на баща ми. Преди това не ми бе хрумвало, не и в действителност, че той може да е смешна фигура, някой, който прави грешки или се държи като дете, или се препъва безпомощно из света, нуждаейки се от насока.
Нищо ужасно не се случи между мен и баща ми. Нямаше нито един момент, който да си спомням със страх, нямаше спорове, крясъци или затръшнати врати. Бе само усещане: усещане, което се просмукваше върху всичко, докато не станеше очевидно, че той просто беше обикновен човек. Като всеки друг. Че се притесняваше какво си мислеха хората за него, очите му постоянно се отклоняваха към огледалото до вратата. Как все още се опитваше да научи сам френски от аудиокасети, как го чувах да повтаря разни думички под носа си. Начинът, по който коремът му, който бе по-голям, отколкото си го спомнях, понякога се показваше през цепнатината на ризата му. Излагайки части от кожа, розова като на новородено.