— А и обичам баща ти — заяви Тамар. Думите й бяха внимателни, сякаш щяха да останат завинаги в архива. — Наистина. Покани ме на вечеря шест пъти, преди да кажа „да“, но го правеше толкова мило. Сякаш знаеше, че ще се съглася дори преди мен самата.
Тя явно се усети — и двете си го мислехме. Баща ми тогава живееше у дома. Спеше в едно легло с майка ми. Тамар трепна, очевидно очакваше да го изрека на глас, но не можех да събера никакъв гняв. Това бе странното — не мразех баща си. Той бе искал нещо. Както аз исках Сюзън. Или майка ми искаше Франк. Искат ти се разни работи и не можеш да се спреш, защото ти остава само твоят живот, оставаш само ти самият, с когото да се будиш, и как би могъл някога да си кажеш, че това, което искаш, е нередно?
Двете с Тамар лежахме на килима със свити колена, с глави, обърнати към грамофона. В устата си още усещах газирания тръпчив вкус на портокаловия сок — извървяхме четири пресечки, за да си го купим от една сергия. Дървените пети на сандалите ми тропаха по тротоара, Тамар радостно бърбореше в топлия летен мрак.
Баща ми влезе и се усмихна, но видях, че се подразни от музиката, от начина, по който тя преднамерено изпълваше помещението.
— Може ли да я намалите малко? — попита той.
— Стига де — отвърна Тамар. — Не е толкова силна.
— Да — потвърдих, развълнувана от непознатото усещане, че съм нечий съюзник.
— Виждаш ли? — каза Тамар. — Слушай дъщеря си. — Тя се пресегна слепешката, за да ме потупа по рамото. Баща ми мълчаливо излезе, но минута по-късно се върна и вдигна грамофонната игла, в стаята внезапно настъпи тишина.
— Ей! — извика Тамар и се понадигна от мястото си, но той вече наперено се отдалечаваше, а после го чух да пуска душа в банята. — Майната ти — измърмори тя. Изправи се на крака, а по задната част на ходилата й се бе отпечатал ръбът на килима. Хвърли поглед към мен: — Съжалявам — извини ми се разсеяно.
Чух я тихо да говори в кухнята. Провеждаше телефонен разговор, а аз наблюдавах как пръстите й се промушваха през навивките на шнура, отново и отново. Тамар се засмя, прикри устата си и плътно притисна слушалката. Почувствах се неудобно от увереността, че се смееше на баща ми.
Не зная кога разбрах, че Тамар ще го напусне. Не веднага, но скоро. Съзнанието й вече бе някъде другаде, пишеше по-интересен живот за себе си, такъв, в който двамата с баща ми щяхме да сме декорът на някаква случка. Отклонение от по-голямо, по-правилно пътуване. Преобзавеждането на нейната собствена история. И кого щеше да има баща ми тогава, за кого щеше да изкарва пари, да носи десерти вкъщи? Представих си как отваря вратата на пустия апартамент след дълъг работен ден. Как стаите щяха да си бъдат така, както ги бе оставил, необезпокоявани от живота на друг човек. И как щеше да има миг, преди да светне лампите, когато във въображението си щеше да види различен свят, разкрит сред тъмнината, нещо, допълващо самотните очертания на дивана с все още пазещи очертанията на неговото собствено сънено тяло възглавници.
Много млади хора бягаха от вкъщи: тогава можеше да го направиш само защото ти е скучно. Дори не ти бе нужна трагедия. Решението да се върна обратно в ранчото не беше трудно. Другата ми къща вече не бе реална възможност. Съществуваше абсурдната опасност майка ми да ме завлече в полицейското управление. А какво имаше в дома на баща ми? Тамар, начина, по който настояваше да има млад съюзник като мен. Шоколадовия пудинг след вечеря, студен от хладилника, като наша всекидневна полагаема ни се част от удоволствието.
Може би преди ранчото този живот щеше да ми е достатъчен.
Но ранчото ми доказа, че мога да живея на по-необикновено ниво. Че мога да си пробия път покрай тези жалки човешки слабости и да намеря по-голяма любов. Вярвах, по един младежки начин, в абсолютната правота и превъзходство на моята любов. Моите собствени чувства формираха дефиницията. Подобен тип любов беше нещо, което баща ми и дори Тамар никога нямаше да разберат и разбира се, заради това трябваше да си тръгна.
Докато по цял ден гледах телевизия сред задушната, прекалено гореща тъмнина в апартамента на баща ми, нещата в ранчото се бяха развили неприятно. Макар да ми стана ясно до каква степен едва по-късно. Проблемът беше звукозаписната сделка — тя нямаше да се осъществи, а това не бе нещо, което Ръсел можеше да приеме. Ръцете му били вързани, обяснил му Мич, не можел да принуди хората от звукозаписната компания да си променят решението. Той бил успял музикант, талантлив китарист, но не разполагал с такава власт.