Вярно беше — нощта, която прекарах с Мич, изглеждаше плачевна поради същата причина, безпричинно въртене на колела. Но Ръсел не вярваше на Мич или това вече нямаше значение. Мич се бе превърнал в удобен приемник на универсална болест. Скоростно изречените тиради, които увеличавали честотата и продължителността си — Ръсел обвинявал Мич за всичко, този охранен Юда. Пистолетите двадесет и втори калибър, заменени с колтове „Бънтлайн“, яростта от предателството, внушавана от Ръсел на останалите. Той вече дори не си давал труд да прикрива гнева си. Гай разнасял амфетамини навсякъде, двамата със Сюзън тичали до помпената станция и се връщали с очи, черни като къпини. Упражненията в стрелба по мишени сред дърветата. Ранчото никога не бе представлявало част от по-големия свят, но сега станало дори още по-изолирано. Никакви вестници, телевизия, радио. Ръсел започнал да връща обратно всички посетители и на всяка обиколка за боклуци изпращал и Гай с момичетата. Мястото се покривало с втвърдяваща се черупка.
Мога да си представя как Сюзън се е будела, в онези сутрини, без никакво усещане за отминаващите дни. Ситуацията с храната ставала бедствена, от всичко се носел лек гнил дъх. Не ядели много протеин, мозъците им функционирали на обикновени въглехидрати и рядко някой и друг сандвич с фъстъчено масло. Амфетаминът, който бе лишил Сюзън от чувствителност — вероятно е преминавала през изтичащото електричество на собствената си вцепененост, сякаш се е носела през дълбок океан.
По-късно всички щяха да сметнат за невероятно, че свързаните с ранчото до един бяха останали при така създалата се ситуация. Ситуация, която била толкова очевидно лоша. Но Сюзън нямаше нищо друго: тя бе посветила живота си изцяло на Ръсел, а дотогава това бе като нещо, което можеше да държи в ръцете си, да го върти, да проверява тежестта му. Сюзън и останалите момичета вече не бяха в състояние да преценяват определени неща, неизползваната сила на егото им бе отслабнала и бе станала безполезна. Беше изминало толкова дълго време, откакто някоя от тях бе живяла в свят, където правилното и неправилното съществуваха по някакъв реален начин. Каквито и инстинкти да бяха притежавали някога — слабото угризение като болка в стомаха, чувството на безпокойство, всичко това бе станало недоловимо. Ако тези инстинкти изобщо някога бяха съществували.
Не беше необходимо кой знае колко — знаех, че просто да си момиче в този свят осакатяваше възможността ти да повярваш в себе си. Чувствата изглеждаха напълно ненадеждни, като сгрешени безсмислици, трудно изписани от говореща дъска „уиджа“[22]. Поради тази причина детските ми посещения при семейния лекар някога бяха стресиращи събития. Той ми задаваше деликатни въпроси: как се чувствам? Как мога да опиша болката? Дали е остра или се разнася? Аз просто го гледах отчаяно. Имах нужда да ми бъде казано, това бе целият смисъл от ходенето на лекар. Да ми направят изследвания, да бъда поставена в апарат, който щеше да претърси щателно вътрешностите ми с точно излъчване и да ми каже каква е истината.
Разбира се, че момичетата не напуснаха ранчото: много неща можеха да бъдат изтърпени. Когато бях на девет, си счупих китката, падайки от една люлка. Шокиращото изпукване, болката до припадък. Но дори тогава, дори когато китката ми се поду и се образува гривна от съсирена кръв, аз настоявах, че съм добре, че ми няма нищо, а родителите ми ми вярваха до мига, в който докторът не им показа рентгеновата снимка, на която ясно се виждаха прекършените кости.
12
Веднага щом си стегнах сака, стаята за гости вече изглеждаше така, сякаш никой никога не бе отсядал там — отсъствието ми бързо бе абсорбирано, което може би беше и смисълът на подобни стаи. Според моите изчисления Тамар и баща ми вече трябваше да са отишли на работа, но когато влязох във всекидневната, баща ми изсумтя от канапето.
— Тамар излезе да купи портокалов сок или някаква друга глупост — каза той.
Седяхме заедно и гледахме телевизия. Отсъствието на Тамар продължи доста дълго време. Баща ми непрекъснато потъркваше съвсем прясно обръснатата си брадичка, лицето му имаше недопечен вид. Рекламите ме накараха да се почувствам засрамена от пронизителния им звук, как с него сякаш се подиграваха на нашето неловко мълчание. Как баща ми нервно измерваше тишината. Как само преди месец щях да бъда изпълнена с напрегнато очакване. Как щях да намеря някое свое скъпоценно преживяване, което да споделя с него като подарък. Но вече не бях способна да положа това усилие. Баща ми ми беше едновременно по-познат отвсякога и още по-непознат — просто мъж, чувствителен към лютиви храни, който се опитваше да предвиди чуждите си пазари. И упорстваше да научи френски.