— Там, където отивам сега… бях там и преди — обясних. — Ние сме една голяма група. Грижим се един за друг.
Очите му бяха съсредоточени върху пътя, но слушаше внимателно, докато обяснявах за ранчото. За странната стара къща, за децата. За водопроводната система, която кран бе монтирал в двора, сложна плетеница от тръби.
— Прилича ми на общежитието в Бъркли, „Международния дом“ — обади се той. — Там, където живея аз. Ние сме петдесет души. В коридора има дъска с домакинските задължения, всички се редуваме за гадните неща.
— Да, може би — отвърнах, макар да знаех, че ранчото нямаше нищо общо с „Международния дом“, където кривогледи студенти по философия спореха за това кой е оставил съдовете от вечерята неизмити, а някакво момиче от Полша хрупаше черен хляб и плачеше за далечен приятел.
— Кой е собственик на къщата? — попита Том. — Да не би да е нещо като център?
Беше странно да описваш Ръсел на някого, да помниш, че имаше доста области, в които Ръсел и Сюзън не фигурираха.
— Албумът му вероятно ще излезе около Коледа — спомням си, че обясних.
Продължавах да говоря за ранчото, за Ръсел. Начинът, по който уж неволно подхвърлих името на Мич, както Дона бе направила онзи ден в автобуса — преднамерено, внимателно и постепенно. Колкото повече се приближавахме, толкова по-силно се вълнувах. Като коне, които побягват от конюшнята и забравят ездача си.
— Звучи чудесно — усмихна се Том. Виждах, че историите ми го бяха развълнували, по лицето му бе изписано замечтано оживление. Беше омаян от приспивните приказки за други светове.
— Можеш да поостанеш — предложих. — Ако искаш.
Том засия, като чу предложението ми, от благодарност стана срамежлив.
— Само ако не се натрапвам — каза той, а бузите му се покриха с руменина.
Представях си, че Сюзън и останалите ще ми се радват, задето съм довела нов човек. Увеличавах редиците, всички стари трикове. Кръглолик поклонник, който щеше да надигне глас ведно с нашите и да даде своя принос за попълване на запасите от храна. Но това беше също и нещо друго, което желаех да продължа: напрегнатата и приятна тишина в колата, спарената жега, вдигаща изпарения от кожената тапицерия. Изкривеният ми образ в страничните огледала, от който можех да уловя само част от косата си, луничавата кожа на рамото ми. Започвах да приличам на момиче. Колата прекоси моста, преминавайки през завесата от воня на отпадъците в бунището. Виждах продължението на далечна магистрала, обградена от вода, както и блатистите низини преди внезапното спускане към долината и ранчото, скрито сред хълмовете.
Ранчото, което познавах, вече не съществуваше. Краят бе дошъл: всяко взаимодействие представляваше елегия на самото себе си. Но аз бях изпълнена с прекалено много импулсивна надежда, за да забележа всичко това. Нещо в мен се преобърна, когато колата на Том зави за първи път надолу по алеята: бяха изминали само две седмици, не беше много време, но завръщането бе невероятно. И едва когато видях, че всичко все още беше там, все още живо, странно и някак призрачно, както винаги, разбрах, че съм се тревожила да не би да е изчезнало. Нещата, които обичах, чудната къща — приличаше на онази от „Отнесени от вихъра“, осъзнах го, щом я съзрях отново. Тинестият правоъгълен басейн, наполовина пълен, с неговото изобилие от водорасли и оголен бетон: всичко това можеше пак да ми принадлежи.
Когато двамата с Том се отдалечихме от колата, се поколебах за миг, забелязвайки, че дънките му бяха твърде чисти. Може би момичетата щяха да го дразнят, може би беше лоша идея да го поканя. Казах си, че всичко ще бъде наред. Наблюдавах как той попива пейзажа — изтълкувах по изражението на лицето му, че беше вчепатлен, макар навярно да бе забелязал занемареното състояние, изхвърлените отвън скелети на коли. Мъртвата жаба — като смачкан пакет, който се носеше по повърхността на басейна. Но това бяха детайли, които вече не ми изглеждаха забележителни, като раните по краката на Нико със залепнали парченца чакъл. Очите ми вече бяха свикнали с материалната разруха, така че си помислих как отново съм влязла в кръга на светлината.
13
Дона спря, когато ни забеляза. В ръцете си държеше купчина пране, която миришеше като прашния въздух.
— Проб-лем — присмя ми се тя. „Проблем“, дума от един отдавна забравен свят. — Онази дама просто те спипа, а? Майчице. Кофти.
Тъмни сенки образуваха полумесеци под очите й, лицето й беше хлътнало, с кухи черти, макар че тези подробности бяха засенчени от преливащото се чувство на близост помежду ни. Тя изглеждаше достатъчно щастлива да ме види, но когато й представих Том, ми хвърли остър поглед.