Майка ми спря да налага редовно време за хранене, оставяше в мивката гевгир с чепка грозде или носеше вкъщи стъклени буркани с домашна супа мисо с копър от нейния макробиотичен курс по готвене. Салати от водорасли, овкусени с отвратителна мазнина с кехлибарен цвят.
— Яж от това всеки ден на закуска — казваше тя — и никога повече няма да имаш пъпки.
Свивах се и отдръпвах пръсти от пъпката на челото си.
Имаше много среднощни срещи за разработване на планове между майка ми и Сал, по-възрастна от нея жена, която бе срещнала в групата. Сал беше постоянно на разположение на майка ми, идваше на гости в късни часове, жадуваща за драма. Носеше туники с прави яки, посивялата й коса бе подстригана късо, така че ушите й се виждаха, което я караше да изглежда като възрастно момче. Майка ми говореше със Сал за акупунктура, за движението на енергиите около меридианните точки. Диаграмите.
— Просто ми се иска да разполагам с малко лично пространство — каза майка ми. — Светът има толкова големи изисквания към всеки от нас, нали?
Сал се размърда на натежалите си задни части и кимна. Покорно като обяздено пони.
Майка ми и Сал пиеха нейния чай от дървесна кора в купички, нова превземка, която бе усвоила.
— Европейско е — обясняваше отбранително тя, макар аз да не казвах нищо.
Когато минах през кухнята, двете жени спряха да говорят, а майка ми поклати глава.
— Миличка — повика ме тя и ми даде знак да се приближа. Присви очи. — Сресвай косата си наляво. По-красиво е.
Бях сресала косата си по този начин, за да прикрия пъпката, която се бе разранила от стискане. Бях я намазала с течен витамин Е, но не можех да се възпра да не я чопля, покривайки я с тоалетна хартия, за да попия кръвта.
Сал се съгласи.
— Има овална форма на лицето — заяви с тежест тя. — Сресването на път не е никак добра идея за нея.
Представих си какво би било усещането да бутна Сал от стола й, как туловището й бързо щеше да се озове на земята. Чаят от дървесна кора щеше да се разлее по линолеума.
Двете жени веднага изгубиха интерес към мен. Майка ми отново претопли познатата история, като зашеметен оцелял в автомобилна катастрофа. Отпусна рамене, сякаш за да се разположи още по-дълбоко в нещастието.
— И най-веселата част — продължи тя, — частта, която наистина ме вълнува? — Усмихна се на собствените си ръце. — Карл изкарва пари — заяви. — Онази работа с валутата. — Пак се засмя. — Най-сетне. Наистина се получи. Но моите пари й плащаха заплатата. Парите от филма на майка ми. Изхарчени по онова момиче.
Майка ми говореше за Тамар, асистентката, която баща ми бе наел за последния си бизнес. Нещо свързано с обмяната на валута. Купуване на чуждестранни пари и тяхното продаване и препродаване, като операцията трябвало да се повтори многократно, за да останеш, настояваше баща ми, на чиста печалба — ловка измама в голям мащаб. Затова му били необходими касетките за изучаване на френски език в колата: опитвал се да сключи сделка с франкове и лири.
Сега той и Тамар живееха заедно в Пало Алто. Бях я срещала само няколко пъти: веднъж ме бе взела от училище, преди развода. Махвайки лениво от своя плимут фюри. Двадесет и няколко годишна, стройна и енергична, Тамар постоянно споменаваше планове за уикенда, апартамент, който й се искало да бъде по-голям — животът й беше устроен по начин, който не можех да си представя. Косата й бе толкова руса, че беше почти пепелява и я пускаше свободно, за разлика от леко начупените къдрици на майка ми. На тази възраст имах навика да оглеждам жените доста брутално и студено, без всякакви емоции. Оценявах бюста им, представях си как щяха да изглеждат в различни вулгарни пози. Тамар беше много красива. Тя вдигаше косата си нагоре и я хващаше с пластмасова шнола, пукаше врата си и ми се усмихваше, докато шофираше.
— Искаш ли дъвка?
Извадих двете лентички от техните сребристи опаковки. Седнала до Тамар, с леко плъзгащи се по виниловата седалка бедра, усещах нещо подобно на любов. Момичетата са единствените, които наистина си обръщат задълбочено внимание, от вида, който смятаме за равносилен на това да бъдеш обичан. Забелязват нещата, които желаем да бъдат забелязани. И точно това направих аз за Тамар — откликнах на нейната символика, на стила на косата и дрехите й, на аромата на парфюма L’Air du Temps, сякаш това бе информация, която имаше значение, знаци, които отразяваха нещо от нейната вътрешна същност. Приех красотата й лично.
Когато пристигнахме вкъщи и чакълът започна да пука под гумите на колата, тя помоли да използва тоалетната.