— Е?
Очите на Том бяха ококорени, не разбираше, че като се опитва да обясни, прави нещата по-лоши.
— Помислих, че е паднал в басейна.
— Но там има вода — възрази Хелън.
— Онова мокрото нещо — добави Дона и се изкикоти.
— Хлапето е добре — каза Сюзън. — Ти го уплаши.
— Гъл, гъл, гъл. — Пристъп на кикот разтърси Хелън. — Помисли си, че е мъртъв или нещо подобно ли?
— Той все пак можеше да се удави — отвърна Том, а гласът му прозвуча по-силно. — Никой не го гледаше. Твърде малък е, за да плува наистина.
— Лицето ти — зяпна го Дона. — Божичко, ти наистина си уплашен, нали?
Гледката на Том, който изстискваше органичната воня на водата от басейна от ризата си. Боклукът в двора, който улавяше светлината. Нико се изправи на крака и разтръска коса. Подсмърчаше леко със своето странно детинско достойнство. Всички момичета се смееха, затова Нико лесно се измъкна, без някой да забележи. А аз се престорих, че също не съм се притеснила, че съм знаела, че всичко е наред, защото Том изглеждаше жалък, не можеше да скрие паниката си, нямаше къде да отстъпи и дори хлапето му беше ядосано. Чувствах се засрамена от това, че го бях довела, че бе причинил такава бъркотия, а Сюзън ме гледаше втренчено, така че да разбера точно колко глупава е била идеята ми. Том се обърна към мен, търсейки помощ, но видя студенината по лицето ми, начина, по който плъзнах очи към земята.
— Просто мисля, че трябва да сте внимателни — въздъхна той.
Сюзън изсумтя.
— Ние ли трябва да сме внимателни?
— Бях спасител — обясни Том с пресекващ глас. — Хората могат да се удавят дори в плитка вода.
Но Сюзън не го слушаше, направи гримаса към Дона. Споделеното им отвращение включваше и мен, помислих си. Не можех да го понеса.
— Успокой се — обърнах се към Том.
Той изглеждаше наранен.
— Това е ужасно място.
— Тогава е по-добре да си тръгнеш — каза Сюзън. — Не ти ли звучи като добра идея? — Трещенето на амфетамина в нея, безучастната, злобна усмивка — държеше се по-жестоко, отколкото бе нужно.
— Може ли да говоря с теб за секунда? — попита ме Том.
Сюзън се изсмя.
— О, човече. Почва се.
— Само за секунда — помоли той.
Когато се поколебах, Сюзън въздъхна.
— Иди да говориш с него — позволи ми тя. — Божичко.
Том се отдалечи от останалите, а аз го последвах с несигурни стъпки, сякаш разстоянието можеше да ме предпази от заразата. Непрекъснато поглеждах назад към групата, момичетата се бяха запътили към верандата. Исках да съм сред тях. Бях бясна на Том, на глупавите му панталони, на рошавата му коса.
— Какво? — попитах. Нетърпелива, устните ми бяха свити.
— Не знам — започна Том, — просто си мисля… — Той се поколеба, хвърли бърз поглед към къщата, придърпа ризата си. — Още сега можеш да се върнеш с мен, ако искаш. Тази вечер има парти — продължи. — В „Международния дом“.
Представях си. Богатите бели момчета на сериозни групички, скупчени около купи с разтапящ се лед. Как обсъждат „Студенти за демократично общество“ и сравняват конспекти. Свих наполовина рамене, движението бе едва доловимо. Той, изглежда, разбра този жест като лъжата, която представляваше.
— Нека да ти запиша номера си — предложи. — Телефонът е в общежитието, но можеш просто да попиташ за мен.
Чувах скованата вълна от смеха на Сюзън, който се носеше във въздуха.
— Няма нужда — отвърнах. — Тук така или иначе няма телефон.
— Те не са добри — предупреди Том и улови погледа ми. Приличаше на селски проповедник след кръщене, мокрите панталони залепнали по краката му, сериозният му поглед.
— Какво разбираш ти? — възмутих се, а по бузите ми изби тревожна горещина. — Дори не ги познаваш.
Том направи отчаян жест.
— Това е едно бунище — разпали се той, — не виждаш ли?
Посочи към рушащата се къща, към сплетената избуяла растителност. Към натрупаните отвън като в автоморга коли, петролни варели и одеяла за пикник, изоставени на мухъла и термитите. Виждах всичко, но не възприемах нищо: вече се бях настроила срещу него и нямах какво друго да му кажа.
Напускането на Том позволи на момичетата да навлязат още по-надълбоко в своята същност, без това да бъде прекъсвано от присъствието на външен човек. Свърши се със спокойното, лениво бъбрене, изчезнаха успокоителните промеждутъци на облекчаващо мълчание.
— Къде е твоят специален приятел? — попита Сюзън. — Твоята стара дружка? — Лишената й от чувства ирония, кракът й, който нервно потрепваше, макар лицето й да бе безизразно.
Опитах да се смея като тях, но кой знае защо се разстроих от мисълта, че Том се връща обратно в Бъркли. Той бе прав за боклука в двора, сега беше повече, и вероятно Нико наистина можеше да пострада, а тогава какво? Забелязах, че всички те бяха станали по-кльощави, не само Дона, косите им бяха безжизнени, очите им гледаха с притъпено изтощение. Когато се усмихваха, зървах обложените езици, обичайни за гладуващи хора. Без съзнателно да го бях направила, възложих много надежди на завръщането на Ръсел. Исках той да сложи тежест върху веещите се крайчета на мислите ми.