Робърт Блох
Момичето картина
Първият път, когато принцът видя Лани, беше при Сиро.
Тя бе поканена на ядене и пиене. Придружаваше я Гибсън и всичко бе част от предварителна шумна реклама. Беше й дал една вечерна рокля и тя изглеждаше чудесно в нея… или всъщност почти извън нея. Във всеки случай, всички бяха вперили погледи в Лани, а фотографите я щракаха непрекъснато.
В един момент оберкелнерът постави визитна картичка на тяхната маса. Най-отгоре бе гравирано „Принц Ахмед“, а под него на ръка бе изписан един-единствен ред: „Ще ми позволите ли удоволствието да ви правя компания?“
— Кой е този образ? — попита тя Гибсън, показвайки му визитката.
— И питаш?! — завъртя очи Гибсън. — Мила, не е възможно да говориш сериозно. Никога ли не си чела списание „Тайм“? Носят се слухове, че просто плува в мангизи — половин милион на седмица или нещо такова. Договори за петролни доставки, знаеш. Просто чудесно! Тук е по някаква дипломатическа мисия…
— Как изглежда? — поинтересува се Лани. — Можеш ли да ми го покажеш?
Гибсън отново завъртя очи, докато погледът му се спря някъде вдясно.
— Ето там, третата маса отпред.
Лани погледна натам и видя група от четирима мъже. Тримата бяха високи и с бради, а четвъртият — слаб, гладко избръснат и малко по-мургав от своите събеседници.
— Принцът е онзи без брадата — поясни Гибсън. — Разбира се, не е точно от типа Али Хан, но…
Лани се усмихна.
— Не се безпокой — каза тихо тя. — Не ме интересува. Ние се справяме добре и без петролни магнати, така че кому е нужно това…
Тя постави ръка върху китката на Гибсън. Обикновено той не обичаше да бъде докосван, но този път не реагира.
— Ние се справяме добре, нали така? — попита тя. — Имам предвид, че това, което ми поднасяш, не е просто някакъв опит за измама.
Гибсън облиза устни и впери очи в деколтето й.
— Казах ти още при първата ни среща, мила. Зная как да върша амбулантна търговия. Каквото си получила, аз мога да го продам. Не правя ли снимки вече два месеца? Не похарчих ли цяло състояние за негативи, за един гардероб, за този агент, който наех да разгласява името ти? Възнаграждението идва, скъпа. Повярвай ми. Не само относно датата, художествената снимка или фалшивия конкурс. Досега съм изпратил твои снимки в двадесет и три списания и в рамките на няколко седмици ще бъдеш включена в още петдесет. Корици, вътрешни страници, цветни издания! Аз ще тикна това твое красиво бяло тяло в лицето на всяко човешко същество от мъжки пол на възраст от шест до шестдесет. Ще ги накарам да търкат носовете си между твоите…
Главният келнер се изкашля дискретно и постави малък бял плик в ръката на Лани. Тя го отвори.
— Още една визитна картичка — помириса я тя. — Тази просто гласи: „Моля“.
— Почакай за момент. — Гибсън посегна за плика. — Вътре има още нещо. Виж.
— Исусе Христе! — възкликна Лани.
Те се взряха в рубина, който бе с големината на малко грахче.
Гибсън леко се усмихна.
— Исусе Христе! — отново възкликна Лани.
Тя внезапно стисна скъпоценния камък в ръката си и стана.
Гибсън се извърна с лице към стената.
— Моля те, агънце — промълви Лани. — Ще се забавя само минутка. В края на краищата, аз трябва да го върна.
Гибсън не каза нищо.
— Е, нека не правим сцена от това — каза Лани. — Имам предвид…
Гибсън сви рамене, но продължи да не я гледа.
— Утре ще снимаме плажната серия, помниш ли? — промърмори той. — Ще се мотая до обяд. Опитай се да свършиш дотогава, скъпа. Моля те!
Лани се колебаеше. Тя усещаше как рубина изгаря дланта й. Внезапно се обърна и се отправи към масата на принца. Рубинът гореше и Лани знаеше, че неговите очи също горят. Тя усети, че бузите й пламнаха, когато се усмихна и каза:
— Извинете, вие ли сте джентълменът, който…
Лани се събуди късно следобед на следващия ден. Тя, разбира се, бе забравила за уговорената среща с фотографа и в първия миг дори не се досети къде се намира и какво бе преживяла. После до съзнанието и стигна заобикалящата я среда: голямата спалня в големия апартамент в големия хотел. Позна също дребния мъж, който стоеше до леглото. Когато забеляза, че я гледа, тя се сети да се усмихне. После с артистично движение позволи на завивката да се плъзне от нея, докато се прозяваше и протягаше. Сега завивката я беше открила изцяло. Лани очакваше неговата реакция.
За голяма изненада той се намръщи.
— Моля те, мила моя — каза той, — покрий се.
— Какво има, скъпи? — измърка тя и разпиля косата си. — Не ти ли харесва това, което виждаш?
— Разбира се, че ми харесва. Само гдето в моята страна жените не…
— Не е важно как е в твоята страна — прекъсна го Лани, протягайки ръце. — Сега си тук.
Принцът поклати неодобрително глава.
— Вече е минала половината на деня — каза той.
— Какво общо има това?
— Помислих, че може да си гладна.
— Възнамеряваш да ме водиш на обед ли? — попита Лани, след като се изправи и седна.
— Обедът ще бъде сервиран тук — отвърна принцът. — Вече е поръчан и пристига.
— Тогава ще е по-добре да побързам да се облека — каза Лани, скачайки от леглото. — Ей, любовнико, ще ми подадеш ли нещата?
Но принцът изглежда не я чу. Той беше вече почти излязъл от стаята.
Лани сви рамене. Принцът беше странен човек. Ще трябва да разкаже всичко това на Гибсън, когато го види. Всъщност трябваше веднага да му телефонира и да му обясни защо ще закъснее.
Апаратът беше върху масичката до леглото. Точно преди да вдигне слушалката Лани забеляза плика с името си върху него. Вътре имаше друга визитка с гравираното име, но без нищо написано. А под визитката имаше зелен скъпоценен камък. Тя го взе и го разгледа. Беше изумруд, два пъти по-голям от рубина от предишната вечер. Взря се първо в него и после в телефона. Накрая поклати глава. Гибсън ще почака. Разбира се, все още възнамеряваше да му разкаже за преживяното, но той просто трябваше да почака…