По тази линия има неизправен семафор. Не знам със сигурност, но предполагам, че е неизправен, защото почти винаги показва червено; влакът редовно спира тук, понякога само за няколко секунди, друг път стои минути. Ако съм седнала във вагон Д, както правя най-често, и влакът спре на семафора, както става обикновено, пред мен се открива прекрасна гледка към любимата ми къща от целия ред по протежението на линията – номер петнайсет.
Номер петнайсет не се отличава по нищо от останалите къщи по улицата – двуетажна викторианска сграда с прозорци към тясна, добре поддържана градина, не по-дълга от шест метра, с бяла ограда, зад която има няколко метра ничия земя, опираща в релсовия път. Познавам тази къща до най-малкия детайл. Знам всяка тухла, знам какъв е цветът на завесите на спалнята на втория етаж (бежов с тъмносиня шарка), знам, че боята по прозореца на банята се лющи и че на дясната страна на покрива липсват четири керемиди.
Знам, че в топлите летни вечери собствениците ѝ, Джейсън и Джес, понякога излизат през големия прозорец и сядат на импровизираната тераса на плоския покрив на долепената до основната сграда кухня. Джейсън и Джес са съвършена двойка. Той е с тъмна коса, добре сложен и силен, от типа на мъжете защитници. И има чудесен смях. Тя е от онези пърхащи като птички красавици с много бяла кожа и руса, късо подстригана коса. Има щедра фигура, далече от спортния тип, с остри, насечени от наченки на бръчки, скули и добре оформена челюст.
Докато чакаме семафорът да смени цвета си, аз търся с поглед моята двойка. Обикновено Джес излиза сутрин навън и пие кафето си на верандата, особено през лятото. Понякога си мисля, че когато я гледам от влака, тя също ме вижда, струва ми се, че очите ѝ срещат моите и ми се ще да ѝ махна с ръка. Но ме е срам. Джейсън не се появява толкова често, явно ходи на работа.
Тази сутрин не виждам никого от тях и започвам да си представям какво правят в момента. Може да са си взели почивен ден и тя си почива в леглото, докато той прави закуската. Или са излезли да потичат, защото обичат да го правят. (С Том често тичахме в неделя, аз напрягах мускули повече от обикновено, а той използваше половината от енергията си, за да можем да сме един до друг.) А може и друго: Джес да е горе, в свободната стая, и да я боядисва. Или в момента и двамата са под душа, тя е подпряла ръце на плочките, а неговите са на хълбоците ѝ.
Вечер
Обръщам се към прозореца, за да съм с гръб към останалите в купето, и отварям една от малките бутилки бяло вино "Ченин бланк", които купих от "Уисълстоп" на гара Юстън. Не е изстудено, но става и така. Сипвам си в пластмасова чаша, запушвам отново бутилката и я пъхам в чантата. Знам, че на пиенето във влака, и то понеделнишки, не се гледа с добро око, освен ако не си с компания, каквато аз нямам, но какво да правя?
Лицата около мен са познати, лица на хора, които пътуват всеки ден насам и обратно. Вече ги разпознавам, вероятно и те мен, но не съм сигурна, че ме виждат такава, каквато съм в действителност.
Вечерта е фантастична, топла, но не задушна, слънцето с започнало мързеливото си спускане надолу, сенките се издължават и светлината вече обагря дърветата в златисто. Колелата изтракват по релсите и влакът ускорява, къщата на Джес и Джейсън се превръща в мъгла на фона на залязващото слънце. Понякога, но немного често, успявам да ги видя и вечер, въпреки че се движим от другата страна на релсовия път. Ако по отсрещната линия не минава влак и ако пътуваме достатъчно бавно, се е случвало да ги засека на терасата. Ако не успея, както днес, тогава си ги представям. Джес ще седи с крака на масата и чаша вино в ръка, Джейсън ще е зад нея, ръцете му са на раменете ѝ. Във фантазиите си виждам ясно ръцете му, успокояващи и покровителствени, дори усещам тежестта им. Понякога се хващам, че се мъча да си спомня кога за последен път имах физически контакт с друг човек – някой да ме е прегърнал или да е стиснал сърдечно ръката ми, – и сърцето ми се свива.
9 юли 2013, вторник
Сутрин
Купчината с дрехи от миналата седмица все още е до релсите, но сега изглежда по-прашна и по-самотна отпреди. Четох някъде, че ако те прегази влак, ще разкъса дрехите, както са си върху теб. Прегазването с влак не е рядко явление. Казват, че жертвите са между две и три хиляди на година, поне една на два дни. Не знам колко от тях загиват по случайност. Докато минаваме покрай купчината, оглеждам внимателно дрехите за капки кръв, но не виждам нищо.