Выбрать главу

— Бяха те надвесили през парапета, човече — каза тъжно Африканчето. — Спомняш ли си?

— Да, спомням си…

— Не си го спомняш достатъчно добре — продължи Африканчето. — Окей, Чери. Да се вдигаме. Не ми се пресича Кучешката пустош по тъмно. — Той се отбутна от стоманената опора.

— Виж, Африка…

— Забрави това. Не ти знаех шибаното име в Атлантик сити, просто реших, че не ми се ще да видя бялото момче размазано по цялата улица, разбираш? Не го знаех тогава, и май не го знам и сега.

— Африка…

— Да?

— Добре. Ще остане. Максимум две седмици. Даваш ли ми дума, че ще дойдеш и ще го вземеш? И ще трябва да ми помогнеш да оправя нещата с Джентри.

— К’во му трябва на него?

— Дрога.

Ситната Птичка се появи отново, когато доджът на Африканчето се отдалечи през Пустошта. Измъкна се иззад джунгла от пресовани коли, ръждиви кубове смачкана стомана, по които още имаше тук-таме кръпки ярък емайл.

Плъзгавия го гледаше от прозорец високо във Фабриката. Квадратите на стоманената рамка бяха запълнени с парчета отпадъна пластмаса, всяко с различен оттенък и дебелина, така че когато наклонеше глава настрана, Плъзгавия виждаше Ситната Птичка през слой топлорозов луцит.

— Кой живее тук? — попита Чери от стаята зад него.

— Аз, Ситната Птичка, Джентри.

— Имам предвид в тази стая.

Той се обърна и я видя до носилката и машините за животоподдържане.

— Ти.

— Твоето място ли е? — Тя гледаше схемите, залепени по стените, първоначалните му идеи за Съдията, Следователите, Труподъвкача и Вещицата.

— Не го мисли това.

— По-добре да не ти хрумват разни работи — каза тя.

Той я изгледа. Имаше голяма червена флюска в ъгъла на устата си. Изрусената й коса стърчеше като демонстрация на статичното електричество.

— Казах ти вече, не го мисли това.

— Африканчето вика, че си имал електричество.

— Аха.

— Дай да го вържем тогава — каза тя и се обърна към носилката. — Не смуче много, но батериите ще отслабнат.

Той пресече стаята и погледна надолу към съсипаното лице.

— Я по-добре ми кажи нещо. — Не му харесваха тръбите. Една от тях влизаше в едната ноздра на човека, и от идеята му се повдигаше. — Кой е тоя тип и к’во, по дяволите, прави Африканчето с него?

— Нищо — каза тя, потупвайки дисплея на предницата на биомонитора, вързан за крака на носилката със сребриста лента. — REM-ът му е в наличност, като че ли сънува през цялото време… — Мъжът на носилката беше напъхан в чисто нов спален чувал. — Работата е, че той — който и да е — плаща на Африканчето за това.

На челото на човека имаше опната мрежа троди; единичен черен кабел беше опнат по дължината на носилката. Плъзгавия го проследи до масивния сив блок, който като че ли доминираше апаратурата, монтирана по надстройката. Симстим? Не прилича. Някакъв киберпространствен дек? Джентри знаеше доста нещо за киберпространството, или поне говореше за него, но Плъзгавия не можеше да си спомни нищо за изпадане в безсъзнание и просто стоене така включен… Хората се включваха, за да свият нещо. Слагат тродите и ей ги там, всички данни на света натрупани като един голям неонов град, така че можеш да се движиш около тях и един вид да ги схванеш, поне визуално, защото ако не можеш, ще ти е прекалено сложно да си намериш пътя до точно тези данни, които са ти притрябвали. Джентри му викаше иконика.

— Той плаща на Африканчето?

— Аха — каза тя.

— За к’во?

— Да го държи така. И да го крие.

— От кой?

— Не знам. Не е казвал.

В тишината, която последва, се чуваше равномерното съскане на дишането на човека.

3. МАЛИБУ

В къщата имаше особен мирис; винаги го беше имало.

Той принадлежеше на времето и соления въздух и на ентропийната природа на скъпите къщи, построени твърде близо до морето. Вероятно също беше специфичен за места, обитавани за кратко, но често, къщи отваряни и затваряни, когато неспокойните им жители пристигаха и отпътуваха. Тя си представи стаите празни, петънца корозия разцъфтяват тихо по хрома, бледи плесени се прихващат по тайните ъгълчета. Архитектите, като че ли в признание на вечните процеси, бяха търсили известна степен на ръжда: масивните стоманени парапети покрай входа бяха изтънели колкото киткато й, изядени от пръските с годините.

Къщата се присвиваше, както и съседните й, върху части от съборени основи, и разходките й покрай брега понякога включваха опити за археологически фантазии. Тя се опитваше да си представи миналото на това място, други къщи, други гласове. На тези разходки я придружаваше въоръжен автомат, мъничък хеликоптер Дорние, който се издигаше от невидимото си гнездо на покрива, когато тя излезеше от входа. Можеше да планира почти тихо, и беше програмиран да избягва погледа й. В начина, по който той я следваше, имаше някаква тъга, като че ли той беше скъп, но неприет коледен подарък.