— Толкова по-зле — каза ми той, — тъй като вашите родители се охарчиха съвсем заради сестрите ви и аз не виждам какво биха могли да направят за вас при затрудненото положение, в което изпаднаха. Помислете, госпожице, вие трябва или да влезете завинаги в този манастир, или да отидете в някой провинциален манастир, където ще ви приемат срещу скромна издръжка и откъдето ще излезете едва след смъртта на родителите си, а това може доста дълго да продължи…
Аз горко окайвах участта си и проливах потоци от сълзи. Игуменката беше предупредена, тя ме чакаше на връщане от приемната. Бях така объркана, че състоянието ми не може да се опише. Тя ми каза:
— Но какво ви е, мило дете? (Тя знаеше по-добре от мен какво ми е.) На какво приличате! Никога не съм виждала такова отчаяние като вашето, карате ме да изтръпвам. Да не би да сте загубили господин баща си или госпожа майка си?
Идеше ми да се хвърля в нейните обятия и да й кажа: „Де да беше това…“ Но се задоволих да извикам:
— Уви, аз нямам ни баща, ни майка! Аз съм една нещастница, която мразят и искат тук жива да погребат.
Тя изчака да мине бурята, да дойде моментът на успокоението. Обясних й по-ясно какво ми беше съобщил отецът. Тя си даде вид, че ме съжалява: изказа ми своето съчувствие, насърчи ме да не приемам един сан, към който нямам никакво влечение; обеща ми да се моли, да увещава, да настоява. О, господине! Колко лицемерни са тези игуменки! Вие нямате представа. Тя наистина писа на моите родители; показа ми дори и отговорите, понеже знаеше много добре какви ще бъдат те. Но трябваше да мине доста време, докато се науча да се съмнявам в нейната искреност. Междувременно срокът, който ми бяха дали, за да реша, изтече. Тя дойде да ме уведоми за това с великолепно престорена печал. Най-напред постоя, без да говори, след това ми подхвърли няколко съчувствени слова, от които аз разбрах останалото. Последва нова сцена на отчаяние: друга такава сцена аз няма да ви описвам. Самообладанието е тяхното голямо изкуство. След това тя ми каза и мисля, че действително плачеше:
— Какво да се прави, дете мое! Значи, вие ще ни напуснете! Скъпо дете, ние няма де се видим вече!…
И други неща, които не чух. Отпусната върху стола, аз мълчах или хълцах, седях неподвижно или ставах, от време на време отивах да се облегна на стената или изливах тъгата си, опряна на нейните гърди. Такова беше положението, когато тя прибави:
— Но защо не направите нещо? Чуйте и не казвайте, че аз съм ви дала този съвет. Разчитам на абсолютна дискретност от ваша страна, защото за нищо на света не бих искала да има в какво да ме упрекнат. Какво искат от вас? Да станете послушница? Е добре, защо не станете? С какво ви ангажира това? С нищо, ще останете още две години с нас, никой не знае кому какво е съдено. До две години могат да се случат маса неща; две години са много време…
Към тези лицемерни думи тя прибави толкова ласки, толкова декларации за своето приятелство, толкова нежно притворство — аз знаех къде съм, но не знаех къде ще ме отведат и се оставих да ме убедят. И така тя писа на баща ми; писмото беше много добре съчинено. О, колкото до това, по-добро не би могло да бъде: тя не бе скрила нито мъката, нито болката ми, нито протестите ми. Уверявам ви, че и по-хитра от мен девойка би се подвела; важното е, че в края на краищата даваха моето съгласие. Колко бързо подготвиха всичко! Определиха деня, ушиха ми дрехи, моментът на церемонията настъпи — днес за мен всички тези неща се сливат в едно без никакъв интервал между тях.
Забравих да ви кажа, че видях баща си и майка си, и направих всичко, за да ги трогна, но те останаха непреклонни. Духовната ми подготовка бе възложена на някой си абат Блен, доктор от Сорбоната, а послушническата дреха ми даде алепският епископ. Церемонията въобще не е весела, но този ден тя бе по-тъжна от всякога. Макар че няколко монахини се блъскаха около мен, за да ме подкрепят, аз на двадесет пъти почувствувах как коленете ми се огъват и съм готова да падна върху стъпалата пред олтара; не чувах нищо, не виждах нищо, бях оглупяла. Водеха ме и аз отивах; питаха ме нещо и други отговаряха вместо мен. Най-после тази жестока церемония свърши; всички се оттеглиха и аз останах сред стадото, към което ме бяха причислили. Другарките ми ме заобиколиха; те ме целуваха и си казваха: