Веднъж такава една сестра избяга от килията си, където я държаха заключена. Аз я видях. Ето, господине, началото на моето щастие или нещастие — зависи от това как вие ще се отнесете към мен. Никога не съм виждала нещо по-отвратително. Тя беше разчорлена и почти без дрехи; влачеше железни окови; очите й блуждаеха; тя скубеше косите си, удряше гърдите си с юмруци, тичаше, виеше; сипеше най-страшни проклятия върху себе си и върху другите; търсеше прозорец, за да се хвърли от него. Обзе ме страх, треперех с цялото си тяло, в съдбата на тази нещастница видях собствената си съдба и в същия миг реших в сърцето си, че ще умра хиляди пъти, вместо да се изложа на всичко това. В манастира предусетиха ефекта, който това събитие би могло да има върху моето съзнание, и решиха, че трябва да го предотвратят. Наговориха ми относно тази монахиня не помня вече колко нелепи и противоречиви лъжи: че когато я приемали, тя била вече разстроена умствено, че в един критичен момент била преживяла силна уплаха, че й се явявали привидения — мислела си, че общува с ангелите, че вредните четива са й разстроили ума, че била слушала проповедниците на някакъв прекалено строг морал и те така силно я наплашили с божия съд, че разстроеният й мозък съвсем се объркал, че виждала само демони, ада и огнени бездни; че всички наоколо били много нещастни и било нечувано в манастира да се търпи такова нещо; знам ли още какво? Но всичко това при мен не хвана. Лудата монахиня непрекъснато се връщаше в съзнанието ми и аз отново и отново се кълнях, че няма да дам никакъв обет.
Дойде обаче денят, когато трябваше да покажа дали знам и мога да удържа дадената пред себе си дума. Една сутрин, след черковната служба, при мен влезе игуменката. Тя държеше в ръка писмо. Лицето й беше самата тъга и покруса; ръцете й висяха безпомощно, като че ли не намираше сила, за да вдигне това писмо; тя ме гледаше, в очите й сякаш имаше сълзи. Мълчеше, мълчах и аз. Тя чакаше да заговоря първа; бях готова да го сторя, но се въздържах. Попита ме как се чувствувам, каза, че този ден службата е продължила много, че аз съм се прокашляла, че й се струвам неразположена. На всичко това аз отговарях:
— Не, скъпа майко.
Тя продължаваше да държи писмото в увисналата си ръка. Докато задаваше тези въпроси, тя го остави върху коленете си и ръката й отчасти го закри. Накрая, след като се повъртя около няколко въпроса, отнасящи се до баща ми и майка ми, и като видя, че не я питам какъв е този лист, тя ми каза:
— Ето едно писмо…
При тези думи почувствувах как сърцето ми изтръпва и засричах с разтреперани устни:
— От майка ми ли е?
— Познахте. Ето четете…
Аз се посъвзех, поех писмото и зачетох началото доста спокойно, но колкото повече напредвах, страхът, възмущението, гневът, отвращението, различни страсти се редуваха в мен, гласът ми се менеше, менеше се лицето ми, меняха се и движенията, които правех. Ту едва държах хартията, ту я сграбчвах така, сякаш исках да я разкъсам, ту я стисках силно, сякаш исках да я смачкам и да я хвърля далеч от себе си.
— Е, добре, дете мое, какво ще отговорим на това?
— Вие знаете, госпожо.
— Не, разбира се, не зная. Времената са трудни, семейството ви е претърпяло загуби, работите на вашите сестри не са наред — и двете имат по много деца; вашите са изчерпали всичките си възможности, за да ги омъжат, сега се разоряват, за да им помагат. Няма никаква възможност да ви устроят както и да било. Вие станахте послушница, това също е свързано с разходи; със своята постъпка сте им внушили известни надежди; слухът, че скоро ще станете монахиня, вече се е разчул сред обществото. Впрочем вие винаги можете да разчитате на моята помощ. Аз никога никого не съм примамвала насила; монашеството е нещо, към което бог ни приканва, и много опасно е човек да смесва своя глас с неговия. Аз няма да се опитвам да говоря на сърцето ви, ако божията милост не му казва нищо; до днес на съвестта ми не тежи нещастието на никоя друга сестра; нима бих започнала с вас, дете мое, вие, която сте ми така скъпа? Аз не съм забравила, че първите стъпки направихте по мое внушение, и не ще позволя да злоупотребят с това, за да ви накарат да действувате против волята си. Така че нека видим заедно, нека се посъветваме. Искате ли да станете монахиня?
— Не, госпожо.
— Не чувствувате никакво влечение към монашеското звание?
— Не, госпожо.
— Няма да се подчините на родителите си?
— Не, госпожо.
— Какво искате да станете?
— Всичко, освен монахиня. Не искам да бъда монахиня и няма да бъда.