— Е добре! Няма да бъдете, но нека съчиним един отговор до вашата майка…
Спряхме се на няколко идеи. Тя написа писмото, показа ми го и то пак ми се стори много добре съчинено. Междувременно при мен веднага изпратиха главния изповедник на манастира. Дойде и докторът, който ме беше подготвил духовно, когато станах послушница. Препоръчаха ме на майката на послушничките; имах среща с алепския епископ; трябваше да водя дълги спорове с разни набожни жени, които се намесиха в моята работа, без да ги познавам. Това бяха непрекъснати беседи с монаси и свещеници. Баща ми идва, сестрите ми писаха, майка ми се появи последна; аз устоявах на всичко. Въпреки това денят на моето покалугеряване беше определен. Направиха всичко възможно, за да получат съгласието ми, но когато видяха, че напразно го искат, решиха да минат без него.
От този момент аз бях отново затворена в килията си. Наложиха ми мълчание. Откъсната бях от целия свят, оставена сама на себе си; виждах ясно, че са решени да разполагат с мен без самата мен. Не исках да ставам монахиня, това бе решено; и всички истински или измислени ужаси, с които непрекъснато ме заплашваха, не можеха да ме разколебаят. Положението ми беше окаяно, не знаех колко може да продължи, но още по-малко знаех какво може да ми се случи, ако то изведнъж спре. Всред тази несигурност реших нещо, което вие ще прецените, господине, както намерите за добре. Не виждах вече никого, нито игуменката, нито майката на послушничките, нито другарките си. Накарах да съобщят на игуменката и се престорих, че съм склонна да приема волята на родителите си. Намерението ми бе обаче да сложа край на това преследване с блясък и публично да протестирам против насилието, което замисляха срещу мен. И така, аз казах, че те са господари на съдбата ми, че могат да разполагат с нея както желаят, че от мен се иска да стана монахиня и аз ще стана. Целият манастир заликува, отново бях обект на милувки, а заедно с тях и на ласкателства и съблазнителни обещания. Бог бил проговорил на сърцето ми; никоя друга не била създадена за съвършенство повече от мен; не било възможно да не стане така; всички отдавна го очаквали; човек не можел да изпълнява своите задължения така примерно и с такова усърдие, ако действително не е предназначен за това. Майката на послушничките никога не била имала ученичка с по-ясно изразено призвание. Тя била много изненадана от моето първоначално упорство, но винаги казвала на игуменката, че трябва да постоянствуват и това ще мине, че и най-добрите монахини са преживявали такива минути, че това били внушения на злия дух, който удвоявал своите усилия, когато бил на път да загуби плячката си, че аз съм щяла да му избягам, че пред мен вече имало само рози, че задълженията на монашеския живот щели да ми се сторят толкова по-леки, след като си ги бях представяла така пресилени, че това внезапно натягане на ярема било проява на божествената милост, която използувала този начин, за да го направи по-лек… Изглеждаше ми доста странно, че едно и също нещо идва и от бога, и от дявола, според това как им се иска да го разглеждат. В религията има много подобни обстоятелства и често пъти едни от онези, които ме утешаваха, ми казваха във връзка с моите мисли, че са ми внушени от сатаната, докато според други те бяха божии откровения. Едно и също зло идва или от бога, който ни го изпраща като изпитание, или от дявола, който ни изкушава.
Държах се много внимателно: смятах, че мога да отговарям за себе си. Срещнах се с баща си, той говори с мен студено; видях майка си, тя ме целуна. Получих поздравителни писма от сестрите си и от много други. Разбрах, че словото ще произнесе някой си господин Сорнен, викарий от „Сен-Рош“, а господин Тиери — канцлер на университета — ще приеме моя обет. Всичко вървя добре до вечерта преди големия ден с едно изключение. Когато научих, че церемонията ще се извърши тайно, че много малко хора ще присъствуват и вратата на черквата ще бъде отворена само за роднините, аз извиках чрез вратарката всички съседи, приятели и приятелки, разрешиха ми да пиша на няколко познати. Всички тези хора, които в манастира не очакваха, се явиха. Наложи се да ги пуснат вътре. Събра се горе-долу толкова публика, колкото бе необходимо за моя проект.
О, господине, каква нощ бе последната преди церемонията! Аз не легнах, стоях седнала в леглото си. Виках бога да ми помогне. Протягах ръце към небето и го призовавах за свидетел срещу насилието, което извършваха над мен. Представях си своята роля в подножието на олтара — младо момиче протестира високо срещу един акт, с който привидно се е съгласило, — скандала сред присъствуващите, отчаянието на монахините, яростта на моите родители. „Господи! Какво ще стане с мен…?“ При тези думи почувствувах обща слабост и припаднах върху възглавницата си. Тази слабост бе последвана от тръпки по цялото тяло, коленете ми се удряха едно о друго, зъбите ми тракаха. След това пламнах цялата в огън. Умът ми се замъгли. Не помня нито да съм се събличала, нито да съм излизала от килията си. Намерили ме по нощница, просната пред вратата на игуменката, неподвижна и полумъртва. По-късно научих тези неща. Занесли ме обратно в килията. На заранта леглото ми бе заобиколено от игуменката, майката на послушничките и онези, които наричат сестри-помощнички. Бях твърде съкрушена. Зададоха ми няколко въпроса. От отговорите ми разбраха, че аз нямам представа за станалото, и те нищо не ми казаха за него. Попитаха ме как се чувствувам, дали държа на своето свято решение, дали чувствувам сили да понеса умората на деня. Отговорих, че да, и противно на тяхното очакване редът не бе разстроен с нищо.