Всичко беше наредено от вечерта. Удариха камбаните, за да съобщят на цял свят, че предстои да направят една нещастница. Сърцето ми отново затупа. Дойдоха да ме украсят — този ден е ден на грижлив тоалет; сега, когато си спомням всички тези церемонии, ми се струва, че в тях има нещо тържествено и много трогателно за една млада невинна девойка, която няма никакво друго влечение. Заведоха ме в черквата; там бе отслужена литургия. Добрият викарий, който подозираше у мен смирение, каквото въобще не изпитвах, ми държа дълга проповед, в която всяка дума беше безсмислица; имаше нещо много нелепо във всичко, което той говореше за моето щастие, за божията благодат, за моята смелост, моето усърдие, моята вяра и за всички красиви чувства, с които предполагаше, че съм изпълнена. Противоречието между неговата възхвала и постъпката, която се готвех да извърша, ме смути. Преживях моменти на несигурност, но те бяха краткотрайни. Само почувствувах още по-добре, че ми липсва всичко необходимо, за да бъда добра монахиня. Страшният момент обаче настъпи. Когато трябваше да отида там, където щях да произнеса обета на своето покалугеряване, краката ми отказаха да се движат; две от моите другарки ме хванаха под ръка; бях обронила глава върху една от тях и те ме влачеха. Не зная какво ставаше в душата на присъствуващите, но те виждаха една млада умираща жертва, която водят към олтара, и от всички страни се носеха въздишки и ридания, всред които, сигурна съм, липсваха тези на баща ми и на майка ми. Всички бяха прави; млади хора бяха са качили на столовете, държаха се за железата на оградата. Настъпи дълбока тишина, когато свещеникът, който ръководеше церемонията, ми каза:
— Мари-Сюзан Симонен, обещавате ли да казвате истината?
— Обещавам.
— По собствена воля и по собствено желание ли сте тук?
Отговорих: „Не“, но онези, които ме придружаваха, отговориха вместо мен: „Да.“
— Мари-Сюзан Симонен, обричате ли се пред бога на целомъдрие, бедност и послушание?
Поколебах се за миг; свещеникът изчака. Тогава отговорих:
— Не, господине.
Той повтори:
— Мари-Сюзан Симонен, обричате ли се пред бога на целомъдрие, бедност и послушание?
Отговорих му с по-уверен глас:
— Не, господине, не.
Той спря и ми каза:
— Дете мое, успокойте се и ме чуйте.
— Господине — отговорих му аз, — вие ме питате дали се обричам пред бога на целомъдрие, бедност и послушание. Чух ви добре и ви отговарям, че не.
После се обърнах към присъствуващите, сред които се беше надигнал доста силен шепот, и дадох знак, че искам да говоря. Шепотът стихна и аз казах:
— Господа, и особено вие, татко и мамо, призовавам ви всички за свидетели…
При тези думи една от сестрите спусна завесата пред решетката и разбрах, че е излишно да продължавам. Монахините ме заобиколиха, нахвърлиха се върху мен с упреци. Слушах ги безмълвна. Заведоха ме в моята килия, където ме заключиха.
Останала сама, аз се отдадох на размисли, започнах да успокоявам душата си; проследих отново постъпката си и не се разкаях за нищо. Видях, че след демонстрацията, която бях направила, не беше възможно да остана дълго време тук и може би нямаше да посмеят да ме върнат отново в манастир. Не знаех какво ще направят с мен, но не виждах нищо по-лошо от това да бъда монахиня въпреки волята си. Доста дълго време не чух нищо за никого. Онези, които ми носеха храна, влизаха, оставяха яденето на земята и си отиваха мълчаливо. След един месец ми дадоха светски дрехи. Съблякох манастирските; игуменката дойде и ми каза да я последвам. Последвах я до вратата на манастира. Там се качих в една кола, където майка ми ме чакаше сама. Седнах на предната седалка и каретата потегли. Известно време стояхме една срещу друга, без да говорим; държах очите си наведени, не смеех да я погледна. Не зная какво ставаше в душата ми. Изведнъж се хвърлих в краката й, наведох глава над коленете й, не казвах нищо, но хълцах и се задушавах. Тя грубо ме отблъсна. Аз не станах; от носа ми потече кръв. Сграбчих едната й ръка, макар тя да се дърпаше. Обливайки я със сълзите си и с кръвта си, която не спираше, опряла устни върху тази ръка, аз я целувах и й казвах: „Вие си оставате моя майка, аз си оставам ваше дете…“ Като ме отблъсна още по-грубо и издърпа ръката си от моите ръце, тя ми отговори: