Щайнер очевидно бе усетил заплахата веднага щом се бяха появили. Бяха го убили хладнокръвно и посред бял ден пред очите на туристите в корабчето. Беше истинско чудо, че никой друг не ги беше видял. Всъщност, сякаш бяха искали да ги забележат. Или не желаеха да рискуват да се провалят. Просто бяха убили Щайнер при първата възможност, независимо от последиците. Бяха отчаяни и самоотвержени. Опасни.
Том отново пусна записа и се премести по-близо до екрана. Изведнъж му хрумна нещо, той стана, пак превъртя лентата и натисна паузата точно преди Щайнер да забележи убийците. Наклони глава първо на едната, а после на другата страна, сякаш се опитваше да види нещо встрани от кадъра.
— Какво правиш, Карл? — промълви по-скоро на себе си, отколкото на Дженифър.
— Какво имаш предвид?
— Вгледай се в него. — Том посочи гърба на Щайнер. — Преди да забележи двамата мъже, се е обърнал към задната стена на телефонната будка. Леко се е навел и се е подпрял с лявата си ръка на задната стена. Слушалката е притисната между главата и лявото му рамо. Какво прави?
— Да, виждам. — Тя стана и отиде при него. — Сякаш чете нещо. Или се е подпрял и с дясната ръка… Намерили ли са писалка?
Дженифър отново прелисти доклада за престъплението.
— Ето. Имало е писалка на земята. Ченгетата предполагат, че е паднала от джоба му, докато убийците са го претърсвали.
— Мислиш, че е пишел нещо?
Тя кимна.
— Да, но какво? — Дженифър му направи знак отново да пусне филма, кадър по кадър. — Погледни. Определено не слага нищо в джобовете и портфейла си, преди да се появят убийците. А после го наръгват, претърсват го и изчезват.
— Искаш да кажеш, че ако е записвал нещо и полицаите не са го намерили, може все още да е там? Къде е тази телефонна будка?
— Шегуваш се. Вече е минала една седмица.
— Повярвай ми, амстердамските ченгета не се славят с голяма бързина и резултатност. Имат много работа. Да отидем да видим.
— Сериозно ли говориш? — попита Дженифър и когато той кимна, сви рамене и отстъпи. — Будката е на Принс… Не знам как се произнася.
— Принсенхрахт — каза Том, като погледна досието. — Близо е до хотел „Пулицър“, само на петнадесетина минути оттук.
50.
15:21
Минаха покрай оживените кафенета на открито и карикатуристите, които продаваха творбите си за десет долара на Рембранд плейн. Във въздуха отекваха стари песни на Бийтълс и южноамерикански ритми. Завиха по канала Синхел. На ъгъла стоеше човек статуя, облечен като Тенекиения човек. Тялото му се помръдваше като на робот всеки път, когато минувачите хвърлеха дребни монети в чинийката пред него.
Дженифър четеше на глас имената на улиците, написани на табелки, поставени високо над главите им — кълчеше си езика в борбата с непознатия правопис и произношение. Каналът край тях блещукаше на слънчевата светлина като обсипана с капчици роса паяжина.
Оформеният като полумесец център на Амстердам е построен през седемнадесети век. Първоначално каналите представлявали защита срещу нападения. С нарастването на важността на града като търговско пристанище се увеличавало и значението на мрежата от тесни улици и канали, които се разпростирали ветрилообразно от полумесеца, серия от концентрични кръгове, завършващи с площади, където навремето били градските порти, залоствани нощем. Портите са разрушени отдавна и много канали са запълнени с пръст с появата на автомобилите и поради стремежа градът да стане по-достъпен за трафика. Амстердам обаче си остава неповторим, Северната Венеция, както често го наричат. Четиристотин каменни моста все още пресичат каналите с обща дължина сто километра — изящен скелет от вода, който свързва частите на града.
Том не беше идвал в Амстердам от почти пет години. Разбира се, тогава изпълняваше поръчка. Беше намерил време да запомни разположението на града, както правеше винаги, когато планираше удар в нова обстановка. Улиците, забележителностите, преките маршрути, баровете, ресторантите, ориентирите, особеностите. Тайните. Това беше, за да намали до минимум риска, да свърши работата и да се измъкне невредим. И сега бързо изравяше познанията от архива на паметта си.
Мястото, където беше извършено убийството, беше очевидно. На тротоара беше разпъната голяма найлонова палатка, която покриваше телефонната будка и участък в радиус метър и половина и ги скриваше от любопитни очи. „Каква ирония“ — помисли Том. Смъртта на Щайнер беше заснета с видеокамера, а сцената на убийството беше ревниво пазена. Би трябвало да е обратното.