— Махайте се.
Двамата излязоха и тръгнаха по улицата. Дженифър усещаше как погледът на полицая изгаря гърба й, докато не завиха зад ъгъла.
Вървяха мълчаливо. Най-после Том се прокашля и наруши тишината:
— Извинявай.
— Няма нищо. — Дженифър се помъчи да говори спокойно, опитваше се да овладее вълнението си. В известен смисъл не беше изненадана. След три години всяка целувка би я накарала да се почувства странно. Изненада я онова, което не изпитваше. Вина.
— Това беше единственото, което можах да измисля. Реших, че така ще изглеждаме по-малко подозрителни.
— Не знам дали беше възможно да изглеждаме по-подозрителни — троснато отвърна тя; надяваше се, че престореният гняв ще й помогне да прикрие треперенето на гласа й.
Том учудено повдигна вежди.
— Беше много убедителна.
— Имах ли избор?
Отново настъпи мълчание. Край тях мина велосипед — черен и старомоден, с ракитова кошница отпред и запален фар, захранван от малко динамо, прикрепено до задната гума. Те отстъпиха, за да му направят път, и велосипедистът им благодари, като натисна звънеца.
— Господи, това беше просто една целувка. Какво толкова?
Дженифър предизвикателно се вторачи в далечината. Сърцето й все още блъскаше в гърдите.
— Виж какво. — Тя спря и сложи ръце на кръста си. — Казах ти, че се срещах с един човек, но той умря. Аз го убих. Мисля, че трябва да го знаеш.
Изражението му показа, че за пръв път не знае какво да каже.
— За мен вече няма такова нещо като „просто една целувка“. Затова престани да ми го напомняш.
— Добре.
Дженифър не беше убедена защо му го каза, вероятно за да го предупреди да стои настрана от нея или може би, за да обясни защо бе реагирала така разпалено. Но едно беше сигурно — почувства се много по-добре.
53.
Централна гара, Амстердам, Холандия
17:32
Телефонът звънеше хипнотично в ухото на Том. Пластмасовата слушалка в ръката му беше влажна от пот. Оттатък улицата един търговец продаваше бонбони: слагаше ги в малки хартиени пликове и ги даваше на децата, които се бяха насъбрали около количката му и крещяха.
Той затвори очи и опря глава на стъклената стена на телефонната будка.
Потокът хора, излизащи от централната гара, се увеличи, когато от някакъв току-що пристигнал влак се изсипаха пътници, после отново изтъня.
Телефонът щракна и Том отвори очи. Както обикновено, от другия край на линията не се чу нищо. Арчи винаги изчакваше човекът, който го търси, да заговори пръв. Такава беше примитивната му система за разпознаване на самоличността.
— Арчи, обажда се Феликс… Том.
— Том, слава богу, че си ти. От снощи се опитвам да се свържа с теб. Къде си отседнал, по дяволите?
Кърк долови паниката в гласа му и не отговори на въпроса, а на свой ред попита:
— Какво се е случило?
— Той ме намери снощи.
— Кой?
— Касий.
— Глупости. Откъде знаеш? Никой не го е виждал — възрази Том, но в тона му прозвуча и надежда. Искаше му се Арчи да се е объркал.
— Не казвам, че го видях, но беше той. Каза ми, че остава само един ден. И ако не изпълниш поръчката, ще намери мен и после теб.
— Мамка му — изсъска Том. Очите му разсеяно се стрелнаха към жената, която ръкомахаше в съседната телефонна будка. Пронизителният й глас вибрираше през стъклото. Изглеждаше разстроена от нещо.
— Все още ли си с онова маце от ФБР?
— Да.
— На какво си играеш?
— Казах ти. Мислят, че съм откраднал нещо от Форт Нокс. Опитвам се да оправя бъркотията.
— Какво по-точно?
— Някакви монети. Скъпи. — Том въздъхна тежко. — Мисля, че се опитват да ги продадат на някого в Истанбул, но не знам на кого.
— Истанбул? Лесна работа.
— Какво искаш да кажеш?
— Утре вечерта Касий ще проведе там нелегален търг. Точно затова му трябват яйцата.
— Иска монетите и яйцата за един и същи удар — прошепна Том.
— Затова постави срока. Както ти казах, говори се, че някаква сделка се е объркала и е загубил много пари. Събира каквото може, дори продава някои от своите неща и търси хора, които му дължат услуги, за да е сигурен, че търгът ще мине добре. Ако не получи достатъчно предмети, ще трябва да се откаже от всичко. А това няма да се отрази добре на името му.