Тежка въздушна вълна помете застиналия в нещо средно между недоумение и триумф Стражаров и го отблъсна от хладния, безопасен тротоар право в прегръдките на гънещия се асфалт, бавно разяждащ дрехите му със смолистия си огън. Форсира двигател и два изцъклени фара се зададоха в галоп през другия край на улицата. Като цяла влакова композиция от ада идваше огромен камион и носеше със себе си греещ облак от фини зрънца смърт. Младият мъж затвори очи миг преди звярът от метал и гума да го обгърне и си помисли „Дано отвъд е комунизъм!“ Спирачките завиха с тътнещ свистеж и камионът се закова пред застиналия сгърчен ембрион по чиито жълтеникави вени вече не течеше никаква кръв — червеното сърце, оголено и сухо, бе побеляло. Шофьорът отвори с трясък вратата си и се провеси през прозореца с изплезен език. В студеното огледало за странично виждане, се отразяваха чертите на юношата Никсън — после шофьорът бавно свали маската си и загниващата плът на безкожото лице бързо се скри в сигурната тъмнина на купето. Камионът потегли и завлече облаците прах със себе си, а равномерният му, бодър мотор се надпреварваше с бумтенето на всички турбини по дългия, раиран от черни и червени ивици път.
— Пак пристигаш преди мен.
— А не е ли тъкмо обратното?