— Той не ме мами — настоя Мелъди, взирайки се в айфона си. Но волното птиче мълчеше, без да изчурулика дори веднъж.
— Щом казваш — Кандис скочи от люлката. — Само не се изненадвай, ако се окаже, че не е този, за когото го взимаш. — Тя щракна с пръсти и додаде: — Кандис изчезва! — и влезе в къщата.
— Благодаря за съвета — извика след нея Мелъди и се запита дали Джаксън я наблюдаваше от прозореца на стаята си, а ако не я наблюдаваше, къде ли беше тогава? А ако все пак я наблюдаваше, защо не се обажда?
Мелъди опита да се отърси от размишленията и влезе в столовата заедно с останалите ученици. Всички се пръснаха, за да си запазят маса под звуците на реге ритъма на Hope на Джак Джонсън, който се лееше от колоните.
Мелъди се завъртя близо до един щанд, на който можеше да се запишеш за Септемврийския комитет (каквото и да означаваше това), като се престори, че чете обявите за доброволческите инициативи, а в това време правеше оценка на политиката в стола. Допускаше, че досега щеше да забележи Джаксън — беше първият учебен ден, а майка му, госпожа Джей, беше учителка по биология все пак. Но той явно и на нея се бе измъкнал под носа.
Острата миризма на кетчуп и крави (руло от кайма може би?) взимаше връх над четирите хранителни зони, разделени по цветове, всяка от които имаше духовит надпис, изрисуван на ръка. Зоната без фъстъци беше кафява; зоната без глутен — синя; зоната без лактоза — оранжева; а зоната без алергии — бяла. С подноси в ръце в съответния цвят, учениците бързаха да маркират територията си и вдигаха такава неописуема врява, сякаш се надпреварваха за места на премиерната прожекция на „Аватар“. Веднъж запазили местата си, те се насочваха към съответната витрина, за да изберат менюто си, предварително одобрено от диетолозите, и да научат новостите от своите приятели.
— В Бевърли Хилс щеше да има само една зона — осведоми Мелъди брюнетката с конско лице, която записваше желаещите на щанда за Септемврийския комитет. — Зона без храна — и тя се разкиска на собственото си остроумие.
Конското лице свъси гъстите си вежди и взе да подрежда вече подредените листове за записване.
„Супер“, помисли си Мелъди и бавно се отдалечи от Конското лице. „Може пък специално за мен да направят и една зона без приятели.“
Песента на Джак Джонсън свърши, а след нея започна нещо също толкова носталгично и модерно на Dave Matthews Band. Бе дошло време и Мелъди да смени плочата. Можеше да се залепи за Кандис, която седеше между други две блондинки в зоната без алергии и гледаше на ръка на някакво момче.
Мелъди плъзна таблата си по бюфета, докато очите й фиксираха последното парче пица със сирене и гъби. Зад гърба й момче и момиче се държаха за ръце и надничаха през рамото й, за да видят какъв бе специалитетът за деня. Но явно нито равиолите с месо, нито сандвичите със сьомга ги заинтригуваха особено. Обсъждаха последните новини в Twitter, според които, ако Мелъди бе дочула правилно, чудовище е било забелязано в района на Маунт Худ.
— Кълна се, Бек — каза момчето с нисък, равен глас, — искам аз да го заловя.
— И какво ще го правиш? — попита тя с неподправен интерес. — О, сетих се! Можеш да сложиш главата му над леглото си, а от ръцете можеш да направиш закачалка за дрехи. Краката ще послужат за касата на вратата, а задникът му ще стане на моливник!
— Нищо подобно — сопна се той, почти обиден. — Първо ще спечеля доверието му, а после ще направя документален филм за годишната миграция на чудовищата.
„Годишната… какво?!“
Мелъди не можеше повече да се преструва на заинтригувана от картофеното пюре с чесън. Любопитството я изгаряше. Тя извърна наполовина глава, както правят хората в киносалоните, когато искат да смъмрят някой бъбривец, и погледна. Косата на момчето бе боядисана в черно и така оръфана по краищата, че или ножиците, с които го бяха подстригвали, бяха ръждясали от недостатъчна употреба, или това бе дело на някой отмъстителен кълвач. Дяволити сини очи проблясваха на фона на бледото му лице.
Той видя, че го гледа, и се ухили широко.
Мелъди побърза да се обърне, запечатвайки зелената тениска с Франкенщайн, черните панталони, които се стесняваха надолу, и черния лак за нокти.
— Брет! — изкряска момичето. — Всичко видях!