— Какво? — Брет звучеше точно като Бо, когато Глори го уловеше да пие мляко от кутията.
— Няма значение! — Бек го повлече към салатите. Бе облечена в дълга бяла рокля и меки ботуши UGG с цвят на праскова. С мъдър избор от гардероба си, тя беше Красавицата до своя Звяр.
Опашката помръдна напред.
— Какво беше това? — попита Мелъди ниското момиче отзад. Носеше вълнен костюм и цяла палитра от грим, и сякаш също бе объркала концерта. Облеклото й сякаш казваше, че би предпочела вместо концерт, да се вози в асансьора към последния етаж на управлението на известна корпорация, докато слушаше Lite FM.
— Мисля, че просто ревнува — измърмори момичето свенливо. Имаше деликатни, симетрични черти, които Бо щеше да ги оцени по достойнство, а също и дълга черна коса като Мелъди, само че по-лъскава, естествено.
Мелъди се усмихна:
— Не, имах предвид историята с чудовището. Това някаква местна шега ли е?
— Ами, не знам — момичето поклати глава, а буйната й коса скри лицето й. — Аз съм нова тук.
— Аз също! Казвам се Мелъди — тя подаде ръка, сияеща.
— Франки — тя стисна здраво ръката й.
Мъничка искрица статично електричество премина помежду им, както когато сваляш пуловер през зимата.
— Ох! — Мелъди се разсмя.
— Извинявай — избъбри Франки, а на финото й лице се изписа съжаление.
Но преди Мелъди да успее да й каже, че всичко е наред, Франки избяга, оставяйки след себе си белия поднос и болката от поредното провалено приятелство върху дланта на Мелъди.
Изневиделица пред очите й блесна светкавица на фотоапарат.
— Какво по…?
През мъгла от пулсиращи бели петна тя съзря момиче, ниско на ръст, с очила с рогови рамки и бретон с цвят на карамел да се отдалечава, подтичвайки.
— Хей! — каза познат мъжки глас.
Ярките петна започнаха да избледняват бавно като евтини специални ефекти, дордето изчезнаха напълно и зрението й се проясни.
И там, пред нея, стоеше той…
Облечен с бяла риза, пусната свободно, нови дънки и кафяви туристически обувки. Неугасваща усмивка озаряваше тихо красивото му лице.
— Джаксън! — извика тя, като едва се удържа да не го прегърне. „Ами ако това беше зубер готин негодяйски номер?“
— Как си?
— Добре. Ти?
— Бях болен цял уикенд — каза го така, сякаш бе истина.
— Толкова болен, че не можа да си вдигнеш телефона? — изпусна се Мелъди. Ами ако прозвучи като някоя маниачка със силно развито собственическо чувство? Той може би знаеше как да върти зубер готини номера.
— Има ли гладни? — провикна се мъж зад щанда с яйцевидно тяло и черни мустаци и защрака със сребърните си щипки пред Мелъди. — Какво ще ядете?
— Ами — тя погледна с копнеж към последното парче пица, а то, като малко кутре, което чака своите стопани в зоомагазина, на свой ред я погледна умолително. Но коремът й, свит на кълбо, нямаше да може да се справи с него точно сега. — Не, благодаря!
Тя се отправи към по-леките ястия. Джаксън я последва.
— И какъв е смисълът от телефона, ако не го вдигаш? — Мелъди пльосна чепка грозде и един мъфин с боровинки върху таблата.
— Какъв е смисълът да го вдигаш, ако не звъни? — отвърна той. Но дори сега ъгълчетата на устните му бяха отстъпчиви и опрощаващи, дори игриви.
— Но аз ти звънях — Мелъди пъхна едно зрънце в устата си, преди да плати. — Някъде три пъти. (Е, беше по-скоро седем пъти, но не бе нужно да се излага повече от това.)
Джаксън извади черен телефон от джоба си и го размаха пред лицето й за доказателство. На екрана нямаше индикации за получени съобщения, но номерът бе изписан там. Оказа се, че завършва на 7. Не на 1.
Лицето на Мелъди пламна, когато си спомни червеното размазано петно от нейния палец върху листа. Онова петно, което бе осакатило седмицата му.
— О, не! — тя се изсмя, докато плащаше наслуки подбрания си обяд. — Мисля, че знам какво се е случило.
Джаксън си взе пакет печен чипс Lays и кутия Sprite.
— Какво ще кажеш да седнем заедно? Ако не искаш, ще разбера…
— Искам — рече Мелъди и гордо последва първия си приятел (а може би и бъдещо гадже) в „Мърстон Хай“ към зоната без алергии.
Две красиви момичета, потънали в разговор, се опитаха да се проврат край тях. Онази с кестенявите къдрици, която приличаше на Шакира и подносът й бе натъпкан с фини резенчета телешко месо, мина покрай Джаксън. Но другата, с черния бретон и златистите кичури, се оказа заклещена между Мелъди и един син стол.