— Съжалявам — рече нежно Мелъди на Дюс.
— Аз пък не — рече той с усмивка.
— Не беше зле — с бавни и отмерени движения Клео започна да аплодира импровизираното изпълнение. — Следващия път пробвай да не изглеждаш толкова скована — опита се да запази спокойствие, но влажните й очи я издадоха.
Мелъди не отговори, а с поглед претърси ръцете на Клео, за да открие цветята на Джаксън. Но в отрупаните й с пръстени ръце нямаше нищо, освен гняв. Джаксън си бе отишъл.
— Добре ли си? — попита Клео Дюс, сякаш бе станал жертва на нападение. Изражението й бе напрегнато. Воюваше за своя самец с решителността на бикоборец.
— Н-не знам — Дюс потърка загорялото си чело, леко замаян. — Какво стана? — подпря се на стената, сякаш се страхуваше да не падне.
Той можеше да целува, но не можеше да се преструва.
— Може ли да направите малко място? — избухна Клео и разпръсна гъмжилото от зяпачи.
Мелъди излезе навън. Отчаяно се нуждаеше от свеж въздух. Но вместо да я лъхне свежест в лицето, навън я посрещна тежка, лепкава мъгла, която покриваше паркинга. Редица от фарове осветяваха мокрия асфалт в различни цветове, докато чистачките неуморно се бореха с проливния дъжд. Но не прогизналите дрехи измъчваха Мелъди. Дори не ги усещаше.
— Мелъди, чакай малко — извика Бека, джапайки надолу по стълбите с жълтите си ботуши и Хейли до себе си.
Мелъди спря неочаквано. Не заради Бека, а защото в локвата до подгизналите й маратонки имаше нещо, заради което си струваше да спре.
— Ох! — изпъшка Бека.
Хейли дишаше тежко.
Мелъди стоеше мълчаливо.
Всичко, което имаше да се казва, бе казано в двете думи, издълбани в цветчетата на букета от счупени керамични цветя.
За Мелъди.
Десета глава
Болтове и джаджи
Дъждът продължи да вали и в събота. Франки отвори чадър с размерите на цял стадион и цвят на изкуствена трева и затича през пороя. Въпреки солидното количество водоустойчив грим Fierce & Flawless, дневната светлина струеше през бледозелената материя и хвърляше зеленикав оттенък върху ръката й.
Ха!
Копнееше да сподели иронията на живота с момичетата в черния „Кадилак Ескалейд“, но това бе невъзможно. Те трябваше да повярват, че е норми. И родителите й, които я наблюдаваха от вратата, мълчаливо й напомняха този факт.
Извърна се да им помаха за довиждане.
Виктор и Вивека помахаха в отговор, без да могат да скрият зад усмивките тревогата, която се четеше в очите им.
— Приятно прекарване в библиотеката! — Вивека успя да надвие тътнежа на гръмотевицата и се загърна още по-плътно в черния шал.
— Благодаря — мъничка искрица се отскубна от пръстите на Франки и запрепуска нагоре по дръжката на чадъра. Това бе първата й лъжа. Терзанието я гореше, тежеше й, мъчеше я. По-силно, отколкото си представяше. Но ако родителите й знаеха, че бе тръгнала на спа за нормита с Блу, Лала и две наелектризиращи момичета, които бе зървала по коридорите в училище, но не познаваше лично, те сигурно щяха да подчертаят опасностите за кожата от солариума. И след като Лала подхвърли, че откакто свят светува, децата лъжат родителите си, тя реши да опита. Нали в крайна сметка точно това искаха Вик и Вив от нея? Да не се отличава от останалите нормита. И щом те ходеха на спа…
Блу показа лицето си от предния прозорец. Русите къдрици бяха струпани на главата й като карамелов сладолед във фунийка, а ангелското й лице бе почистено от грима.
— Добър ден, господин Щайн. Добър ден, госпожо Щайн — тя помаха, ръцете й бяха покрити с дълги лилави ръкави.
— Здравей, Блу — отвърнаха те и на лицата им се изписа облекчение.
Франки се усмихна. Нямаше човек на улицата, когото родителите й да не познават. Не след дълго и тя щеше да познава всички.
— Как се отразява дъждът на леля ти и чичо ти? — попита Виктор и въпросът му издаде приятелска интимност.
— Чудесно — тя отвори уста и повдигна лицето си към застланото с облаци небе. Чувство на завист загриза Франки и тя зажадува за деня, в който ще може да усети целувките на дъжда по лицето си със същата волност. Но дотогава…
Побърза да се качи в джипа, преди дъждът да е размазал грима й, а сетне влезе в неравна схватка с чадъра, който сякаш си бе наумил да измокри меките светлокафяви кожени седалки на скъпото возило, преди Франки да успее да го затвори. Вътре миришеше на смола.