— Успокой се — тя стисна ръката му с престорена настойчивост. — Не те пускам никъде. Добрите хора от Салем имат нужда от нас!
— Тогава в неравен бой ще вляза аз! — отвърна той в същия тон.
И двамата избухнаха в смях, изливайки вън от себе си цялата излишна ревност и приветствайки неизвестността на съдбата.
— Знаеш, че целунах Дюс само за да те накарам да ревнуваш, нали? — призна Мелъди.
— Не знаех. Но имаше резултат.
— Супер! — изкрещя Мелъди, а товарът на съмнението се свлече от раменете й.
Усмихнати, очите му обходиха лицето й.
— Какво?
— Името ти — отвърна Джаксън. — Подхожда ти.
— Така ли? — в гласа й се четеше изненада. Вярно, че някога пееше, но винаги бе смятала, че някое по-мрачно име би й подхождало повече, например Мередит или Хелена. — Мелъди звучи така жизнерадостно, а аз не съм такава.
— Да, но виж значението — той кръстоса крака, така че колената им се допряха. — Низ от ноти, които, щом се слеят, произвеждат нещо изумително. И това нещо си ти.
Мелъди се изсмя притеснено и погледна загрубелите си крака. Кандис имаше право. Какво пречеше от време на време да ходи на педикюр?
— Благодаря ти — рече тя трогната от собствената си свенливост. — Никой досега не е обръщал толкова внимание на името ми, даже и родителите ми. Искали да ме кръстят Мелани, но по време на раждането мама пипнала някакъв ужасен синузит и когато дошло време да каже на сестрата името, тя чула Мелъди вместо Мелани. Разбрали какво се е случило едва три месеца по-късно, когато свидетелството за раждане пристигнало по пощата и решили да не го променят.
— Подхожда ти напълно. Много е хубаво — той преглътна.
„Ето сега… Не, не го казвай, моля те, не го казвай, моля те, недей…“
— Точно като теб.
— Глупости. Страхувах се, че точно това ще кажеш — Мелъди се изправи, подготвяйки се да посрещне неизбежното.
— Кое? — Джаксън се изправи и отиде до кашон с надпис „Бевърли Хилс“.
— Виж — тя бутна в лицето му старата си ученическа карта.
Джаксън намести очилата си и внимателно огледа картата:
— Е?
— Виж колко бях грозна, преди татко да ми направи пластичната операция — извика тя, сякаш вината за всичко бе негова. Донякъде това бе така. Той бе започнал всичко това, като й каза, че е красива. Тя трябваше да го довърши, преди да е попаднал на нейни снимки „преди“ и „след“ в интернет.
— Не си била грозна — твърдо рече той. — Изглеждаш точно както и сега.
— Тогава погледни по-отблизо — отвърна Мелъди и се пресегна към картата.
— Гледам от достатъчно близо — той взе картата и погледна отново — и виждам по-добре, отколкото мислиш. И всичко, което виждам, е прекрасно.
„Хм.“
Циклонът в гърлото на Мелъди набираше сила. Отправен право на юг, той приближаваше стомаха й. Топлината в къщата се сля с топлината на тялото й и я затегли към него.
— Може би трябва да ме целунеш — изрече тя и сама учуди себе си.
— Да, може би трябва — той пристъпи към нея. Сладко соленият мирис на кожата му я изпълни така, както пуканките никога не можеха да го направят.
По-близо… по-близо… по-близо… и…
— МАХАЙ СЕ! — чу се обезумял женски глас.
Джаксън се отдръпна.
— Какво беше това?
— Бездомната ми майка.
— Може ли да ни види? — той вдигна вентилатора пред лицето си.
— Не мисля — Мелъди притича до стълбите. — Мамо, добре ли си?
— Ами ако и ти като баща си смяташ, че да те преследва огромен сив вълк, е добре — извика тя в отговор, — значи съм добре.
— Глори, казвам ти, не е вълк — рече той спокойно.
Мелъди и Джаксън се разсмяха.
— Искаш ли да дойдеш с мен на бала? — попита той.
— Искам — усмихна се Мелъди. — Но само ако съм облечена така — тя зае поза по пижама и рокля.
— Отлично — засмя се той.
Мелъди пристъпи към него… Джаксън пристъпи към нея… и…
— Ето го! — изпищя Глори.
— Къде? — подсмихна се Бо. — Нищо не виждам.
— Мелъди! Слез долу и ми кажи дали виждаш нещо! — извика Глори.
— Идвам — Мелъди погледна с досада.
Двамата с Джаксън слязоха бързешком по стълбите и се разделиха. Джаксън тихичко се измъкна през входната врата, а Мелъди отиде в хола.
— Виж — Глори посочи през стъклената плъзгаща се врата. — Зад палатката, вляво от сервиза за чай. Виждаш ли нещо?