Отражението на размъкнато момиче със сплъстена черна коса и занемарени крака, с пижама на райета и рокля с искрящи цветове я гледаше в очите.
— Е? — притисна я Глори. — Има ли нещо?
— Не — излъга Мелъди. Защото за първи път образът, който гледаше към нея, не бе плашещ, а красив.
Дванадесета глава
Под въртележката
Франки спеше като пиле с отрязана глава — мозъкът и тялото й бяха на коренно различни вълни. Най-сетне, след отегчителното закърпване, проточило се пет часа, през които Виктор настояваше да гледа новините, Франки бе завита уютно под комплект електромагнитни одеяла и през болтовете й струеше топло електричество. Но мозъкът й работеше на луди обороти. Откъслечни изречения от лъжите, които изрече пред родителите си, се въртяха безконечно до припадък и язвително й се надсмиваха като карнавална музика.
Вивека: Виктор! Виж Франки! Нещо не е наред!
Виктор: Какво стана? Какво те боли? (към Вивека) Ранена ли е? (към Франки) Добре ли си? Къде ти е чадърът?
Франки: Добре съм, само малко ми е студено и съм уморена. (пауза) Татко, знаеш ли, че мустаците на гризачите премахват белезите?
Виктор: Какво? (към Вивека) Сигурно халюцинира. (към Франки) Франки, разбираш ли какво ти казвам? Знаеш ли къде си?
Франки: Да, знам.
Виктор: Къде са другите момичета? (Той я вдига на ръце и я отнася до металното легло.)
Франки: Искаха да отидат на кино след библиотеката. Но аз ви обещах да се прибера, затова си тръгнах.
Вивека: И не те докараха дотук преди киното? (Вивека включва лампата над главата, издърпва ръката и я поставя върху тялото на Франки. Франки се чувства като на разпит.)
Франки: Ами, предложиха ми, но не исках да закъснеят заради мен.
Виктор: Защо не се обади да питаш дали ще те пуснем да отидеш с тях? Щяхме да те пуснем. Особено ако знаехме, че ще се прибираш пеша в дъжда.
Франки: Не беше чак толкова зле. Но малко съм уморена. Нали нямате нищо против да си почина?
Виктор: (Докосва я с нещо мокро и студено по шевовете.) Не, разбира се. Почини си. (шепнешком към Вивека) Почти изцяло изгорели са.
Вивека: (шепнешком) Може би просто са се разбрицали от дъжда.
Докато двамата разсъждаваха върху случилото се, суетяха се смутени, обгрижваха я ласкаво, кърпеха шевовете и слушаха новините, Франки се бореше да се върне обратно на плажа, на който двамата с Брет тичаха свободни. Най-сетне успя да стигне там, но валеше.
По някое време Франки трябва да бе заспала, защото не помнеше кога родителите й бяха угасили лампите й напуснали стаята. През изминалия час лежеше в леглото, заслушана да чуе глитератите от леговището им под стърготините, и умуваше как да обясни на момичетата тайнственото си изчезване. Едно бе да излъже родителите си за ходенето на спа. Но как да пробута дежурното извинение с падналата батерия след гръмналия контакт в солариума? Без допълнително упражнение нямаше да се справи.
Буху. Бууу-хууу.
Франки изключи Кармен Електра и надигна глава.
Буху. Бууу-хууу.
В къщата май имаше бухал. Или пък родителите й експериментираха с тоновете за звънене на телефоните си.
Надзърна да види глитератите, като очакваше да дращят по стъклото в опит да се измъкнат от ноктите на крилат хищник. Вместо това, те спяха свити на кълбо като малки бели диско топки.
Буху. Буху.
— Ало? — в гласа на Вивека, заглушен от стената, се долавяше безпокойство. — Разбирам… Идваме възможно най-скоро.
Само след миг по излъскания циментов под се чуха боси стъпки, плъзна се врата на гардероб, чу се течащата вода в тоалетната. Във филмите среднощните обаждания донасяха новината за нечия смърт или за пожар във фабриката. Можеха да значат и че извънземни бяха направили опожарени кръгове сред нивите с царевица. Но това бе реалността и Франки нямаше представа какво може да се е случило.
Вратата се отвори бавно. Тънката ивица светлина от коридора се разтвори като японско ветрило.
— Франки? — прошепна Вивека, а на устните й вече имаше лилаво червило.