— Да? — Франки примигна, заслепена от ярката светлина.
— Обличай се. Трябва да излезем.
— Сега? — Франки хвърли поглед към телефона. — Четири през нощта е.
Вивека закопча ципа на черното горнище. За миг болтовете й останаха непокрити.
— Тръгваме след три минути.
В кухнята Виктор сипваше кафе в две чаши.
Франки скочи на крака. Подът бе студен. Новите шевове я стягаха.
— Трябва ми поне половин час за грима и…
— Забрави за грима. Дълги ръкави и качулка ще са достатъчни.
— Къде отиваме? — попита Франки, разкъсвана едновременно от страх и трепетна възбуда.
— Ще ти обясня по пътя — Вивека излезе от стаята, като остави вратата открехната.
Дъждът бе спрял, но вятърът все още бушуваше. Лунната светлина се отразяваше в калдъръма и напомняше на Франки огромна купа мляко. Но вместо с листа, тя бе пълна с фруктови бонбони.
— Къде отиваме? — подпита тя Виктор, но вместо отговор получи прозявка от баща си, докато той изкарваше джипа от гаража.
— Имаме среща — обади се Вивека, а в гласа й се усещаше тревога.
— В университета ли?
— Не, отиваме на друга среща — очите на Виктор не се отделяха от червените светлини на черния приус пред тях. Предвид ранния час, изненадващ брой коли се движеха по Радклиф Уей.
— Аз не съм вчерашна. Нещо става — рязко рече Франки.
— Франки — Вивека се извърна с лице към нея. Ароматът на гардения за миг изпълни всичко. — Помниш, че ти казахме, че има и други като нас в Салем, нали?
— Други РАД?
— Именно. Когато нещо се случи, ние се събираме и го обсъждаме.
— И сега нещо се е случило, така ли? — попита Франки и свали прозореца, поемайки хладния нощен въздух.
Вивека кимна.
— Аз ли съм причината?
Вивека кимна отново.
Франки пусна искри.
— Какво ще ми направят?
— Нищо! — успокои я Вивека. — Никой не знае, че си била ти.
— И никой няма да узнае — твърдо рече Виктор.
— Събиранията ще ти харесат. Докато ние разговаряме, децата се забавляват с други РАД — поясни Вивека.
Вълнение запълни мястото, където трябваше да се намира сърцето на Франки.
— Ще срещна други РАД-ове?
Брет! Брет! Брет! Брет! Брет!
— Да — Вивека отново извърна очи към пътя с усмивка. — Госпожа Джей е прекрасен детски психолог. Тя води различни дискусии за проблемите, които ви вълнуват и…
— Госпожа Джей, учителката по биология?
— По-тихо и затвори прозореца — рече Виктор, като зави по улица „Фронт“. Паркира до тротоара пред градския парк и угаси двигателя. — Шшшшшт — прошепна с пръст върху устните.
От другата страна на улицата въртележката на „Ривърфронт“ стоеше глуха, боядисаните кончета — притихнали и неподвижни като заспалия град. Светлините на светофара се меняха от червено през жълто до зелено и после отново в същия ред за публиката, която така и не бе дошла на представлението им. Дори вятърът бе замлъкнал.
„Какво чакаме?“
Не без известна трудност Франки овладя импулса да пусне искри. Лилава точица, не по-голяма от гумичка на молив, потрепна на предното стъкло.
— Да вървим! — Виктор слезе от джипа.
Появи се мъж, облечен изцяло в черно. Без да изрече и дума, той взе ключовете от Виктор и откара колата. Докато стояха на пустия тротоар, Франки се боеше да наруши тишината, но очите й бяха пълни със стотици въпроси.
— Само ще паркира джипа — прошепна Виктор. — Вървете след мен!
Той подаде ръце и поведе момичетата си зад един гъсталак. След като бързо се огледа, той се наведе и опипа мократа трева.
— Намерих я — рече той и дръпна нещо подобно на ръждясала гривна. Капакът се отвори и той подкани Франки и Вивека навътре.
— Къде сме? — Франки се дивеше на подземния коридор, който се виеше напред, застлан с калдъръм и осветен с фенери. Вътре миришеше на мокра пръст и опасност.
— Това води към РУП — проехтя гласът на Виктор. — РАД умно парти.
Франки засия:
— Значи отиваме на парти?
— Може и на парти да го обърнем — Виктор намигна на жена си.
Вивека се засмя.
Вибрацията от приглушеното бръмчене на колите над тях се усещаше в целия тунел. Но Франки не пусна дори една искра. Изпълнена с надежда да срещне Брет, тя следваше родителите си по калдъръмения път с жизнерадостта и обещанията на цял ден в Дисниленд.