Стаята притихна напълно.
— Най-сетне ще мога да си пусна косата — пошегува се Дюс.
— А аз най-сетне ще мога да сваля това нелепо сако — обади се Клод.
— А аз ще мога да се усмихвам, когато ме снимат — заяви Лала.
— Много важно — Клео се усмихна. — Така или иначе, няма да се снимаш във филм.
Лала оголи зъби. Клео завъртя очи, а после и двете се засмяха.
— Хайде да гласуваме — каза учителката. — Всички, които искат да се разкрият на септемврийския бал, да вдигнат ръце.
Само една ръка щръкна нагоре. Беше на Франки.
— Всички, които не искат да се разкриват?
Всички вдигнаха ръце. Госпожа Джей вдигна и двете.
— Наистина ли? — Франки седна, без да може да погледне другите в очите. Не че някой гледаше към нея. Срам и разочарование се бореха за превес в гърдите й. Но победителят — пълната депресия — се появи от нищото и я завладя изцяло.
Защо всички се страхуваха? Как щяха да променят нещата, ако не използваха шанса? „Ще танцувам ли някога на плажа с Брет?“
— Въпросът е решен тогава — обяви госпожа Джей. Четирийсет и три срещу един…
— Два — каза момчешки глас.
Франки огледа стаята, но така и не видя единствения си поддръжник.
— Насам — Над главата на Франки се носеше блуждаеща лепенка с надпис: „Здравей, казвам се Били“. — Исках само да ти кажа, че имаш подкрепата ми.
— Наелектризиращо — Франки се опита да покаже ентусиазъм пред своя невидим боен другар.
— Какво ще правим занапред? — извика госпожа Джей.
— Ще се крием с гордо вдигната глава! — извикаха всички в един глас.
Всички без Франки.
Изгубената глава, чийто злощастен номер няма да споменаваме
Четиринадесета глава
Игра на виеница
— Някой може ли да каже какво представляват автотрофните организми? — попита госпожа Джей учениците си и им показа една флаш карта.
Намазаната с грим ръка на Франки се стрелна във въздуха. Повечето от приятелите й все още се прозяваха след среднощната РУП сбирка, но тя гореше цялата, в добрия смисъл на думата.
— Кажи, Франки — каза госпожа Джей.
— Автотрофните организми произвеждат енергия директно от слънцето.
— Много добре — тя вдигна нова карта. — А какво представлява анабиозата?
Франки отново вдигна ръка. Искаше й се да бе избрала по-щадящо сако, това бе твърде тясно и боцкаше. Добре че Лала й зае кашмирения шал, което й позволи да свали яката. Но сега пък трябваше цял час да стои с шал на врата. Какво щеше да последва? Нашийник за изтезания? Пластмасова яка за кучета? Сплъстената козина на Клаудин?
Госпожа Джей внимателно огледа четирите редици. Лешниковите и очи преценяваха индивидуално всеки ученик така, сякаш нощес нищо не се бе случило. Същото можеше да се каже и за Лала, Клео, Клаудин и Блу, които изглеждаха напълно равнодушни. Облечени в обичайните дрехи за училище, те драскаха в тетрадките си, оглеждаха ноктите си и гризяха кожичките около тях… Изглеждаха като всяко друго момиче в класа — отегчени и обикновени.
Единственият човек, който демонстрираше открито някаква РАД гордост, беше Брет. Седнал до нея, той дълбаеше на чина зомби по бикини. И това ако не бе знак! Денят на плажа приближаваше.
— Да, Франки? — в гласа на госпожа Джей се долови отегчение.
— Анабиозата е състояние на почти пълно прекратяване на жизнената дейност.
— Добре — тя взе нова карта. — А какво представляват биологичните организми?
— Това са киборги! — изтърси Брет. — Като Стив Остин в онзи стар сериал „Мъж за шест милиона долара“.
— Кой? — попита Бека с малко ревност.
— Просто е страхотен — наперено рече Брет. — За един час може да пробяга 100 километра, а очите му са като увеличителна леща и…
— Тези се наричат бионични — поправи го госпожа Джей. Всички се засмяха. — Аз питам за биологични.
Франки вдигна ръка, решена да покаже на Брет, че бе повече от едно красиво лице.
— Някой друг да каже, освен Франки? — въздъхна госпожа Джей.