Стаята се притаи.
— Биологичните организми са живи неща — обади се Франки, благодарна, че родителите й бяха така запалени по биологията.
— Добре — госпожа Джей внимателно взе парче тебешир, като се стараеше да не докосва прашния ръб на дъската, за да не оцапа тъмните си дрехи. — Както знаете, всичко в природата е или…
Франки отново вдигна ръка и попита:
— Немъртвите организми в състояние на анабиоза ли са?
Лала, Клео, Клаудин и Блу вдигнаха глави и се спогледаха с тревога.
Госпожа Джей свали очилата с черни рамки.
— Моля?
Франки не разбираше как някой, който сам очевидно изпитваше неувереност, би могъл да се опитва да разклати нейната. Първата стъпка към промяната (а също и към вниманието на Брет) бе да се запознаят хората с проблема.
— Ами зомбитата? Или пък вампирите и фантомите? Те какви са?
— Да — обади се Брет. — Зомбитата със сигурност са анабиотични.
Той се усмихна на Франки. Тя цялата разцъфна. Седнала от другата му страна, Бека ритна металния крак на стола. Госпожа Джей тръшна тебешира обратно на поставката.
— Достатъчно! Тук говорим за истинска наука, а не врели-некипели и митични…
Пиииууу, пииииууууу, пииииииууууууу…
— На чиновете! — извика госпожа Джей и сама скочи на бюрото.
Никой не помръдна. Всички се споглеждаха и в очите им се четеше един въпрос: това някаква нова шега ли е? Как иначе да си обяснят виещата сирена, внезапната истерия на учителката по биология и тяхното собствено объркване?
Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…
— Внимание! Това е тренировка за извънредни ситуации.
Този път всички последваха инструкциите.
— Добре, че съм с равни обувки днес — прошепна Клео, докато гледаше с възхита бронзовия блясък на седемсантиметровите си гладиаторски подметки.
Момичетата се засмяха. Все още не знаеха за какво бе тренировката.
Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…
— Тишина! — скастри ги госпожа Джей.
— Кажете това на сирената! — излая Клаудин, ръцете й покриваха ушите, а лицето й бе разкривено от болка. — Оглушително е.
Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…
— Може би имаш бионични уши — пошегува се Брет от чина.
— Или пък сетива на куче — добави Бека.
— Ти би трябвало по-добре да знаеш! — изсъска Клаудин. — С всички тези лунички, сигурно си наполовина далматинец.
Бека ахна, после погледна към Брет в очакване да й се притече на помощ. Но той не можеше. Налагаше му се да се удържа да не се разсмее с цяло гърло.
Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…
— Вдигнете столовете и ги размахайте във въздуха — изкомандва госпожа Джей и сама демонстрира от бюрото. С черна пола, сатенена блуза и искрящо червило като за щур купон, можеше да се снима в рекламата на нова модна линия — дресьори на лъвове. — Вдигайте колкото се може повече шум.
Тя огледа класа — всеки бе на различен етап в подготовката за бой със столове. Дори и най-изпълнителните не можеха да се решат да закрещят.
— Каква е тази лудница? — запита Клео, отказвайки да вдигне тежкия стол, освен ако това не бе крайно необходимо.
Викове, ревове, крясъци, писъци и топуркане се чуваха от празния коридор. Очевидно другите класове подхождаха с по-отворено съзнание към това тайнствено упражнение.
— Тренировка, не лудница — повтори учителката, без да спира да „боде“ въздуха с краката на стола.
Пиииууу, пииииуууу, пииииииуууууу…
— И що за тренировка е това? — обадиха се няколко гласа едновременно.
— В случай на нападение на чудовища. Ясно?
— В случай на какво? — попита Лала със стиснати устни.
— В случай на нападение от чудовища — госпожа Джей свали стола. — Директорът, господин Уикс, смята, че е добре да сме подготвени, в случай че се появи някое и в нашето училище.
„Ама вие сериозно ли?“ Франки си помисли, че деловото отношение на учителката бе обезпокоително. „Тя наистина ли смята, че това е нормално?“
— АААААА! — Брет започна да размахва стола и да крещи като подивял воин.
Всички останали нормита направиха същото. Франки не можеше да ги вини — бяха наследили страховете на родителите си. Но от друга страна, както бяха научени да изпитват страх, защо да не можеха да се научат да не се страхуват?