— Каква автоцистерна? — за първи път не успя да се усмихне тя и се нахвърли върху мен по-скоро като надзирател в концентрационен лагер. — Не знам. Не разбирам от техника.
— Та вие не можете да потеглите, без да заредите с бензин! — провикнах се аз колкото се може по-високо. — Или да не би да летите с друго горивно вещество? — нарочно казах „вещество“, защото те явно бяха нервни. Хората около мен се заоглеждаха, говорех английски, всички ме разбираха и всички знаеха, че преди излитане самолетът трябва да се зареди.
— „Мордер“ е зареден с бензин за двата курса — обади се блондинката. — Заредихме в Бамак — успокояваше останалите тя.
— Това не е вярно! — дръзко лъжех аз. — Моят приятел е летял с вас. Никъде не сте зареждали… И тогава чух името си. Обърнах се. Викаха ме при малката вратичка долу под стълбите, където в този самолет може би прибираха куфарите.
— Аз съм — казах на дребната негърка, която викаше името ми вече за трети път, като че ли не виждаше, че се приближавам към нея. Но нали съм си платил билета като всички останали. Искам да летя с тях. Уплаших се. Това вече не бяха само опасения. Изпотих се и ръцете ми се разтрепериха.
— Капитанът иска да говори с вас — каза негърката и ме улови за ръката, сякаш бях малко момче.
Като войник бях служил в авиацията и само един поглед в капитанската кабина ми беше достатъчен, за да разбера, че тя няма нищо общо с пилотажа на реактивните самолети или на самолетите с витла. Вместо лостове и „будилници“, както ги наричат нашите пилоти, видях странни стъклени тръбички с разноцветни течности, реторти и стъкленици, така че по-скоро ми се струваше, че съм в биологическа лаборатория.
— Не бива да предизвиквате паника — каза капитанът на твърд английски език. На главата си не носеше обичайната каска или слушалки, а странна черна качулка с изрязани отвори за очите и повече приличаше на член на Ку-клукс-клан или на обикновен палач. — Ние сме единствените, които излитаме днес от това летище. Пътниците трябва да ни помагат…
— Пътниците плюят на вас! — кряснах му аз. — Няма да се оставим да ни заколи като добитък вашата джелатска компания. Знам всичко за вас Предпочитам бензина пред кръвта…
Той ме натика в креслото. Бавно си свали качулката. Имаше големи сини очи и изглеждаше едновременно учуден и неспокоен.
— Какво говорите, приятелю? Не знаете ли, че при излитане на борда трябва да има спокойствие.
— Какво спокойствие може да има при екзекуция. Добре ми е известно, че вашият самолет яде хора, би трябвало да се нарича „Молох“, а не „Мордер“… Дали причината беше в рома, в мъглата или необикновеното машинно отделение? Изкрещях му всичко. Очаквах, че ще ме разубеди, че лесно ще опровергае всичко, исках да ме успокои…
— Прав сте — каза той и отегчено стана, като че ли обясняваше това за стотен път. — И тъкмо там е нашето велико откритие. Знаете ли колко хора са загинали миналата година при самолетни катастрофи? Един на десет хиляди. И защо? За нищо. Застрахователните дружества са плащали, спасителните организации са се напрягали, пропагандата е трябвало да убеждава. И нищо не се е променило. Все още има известен риск, когато се качвате на самолет, както и когато се качвате на влак, в автомобил или на параход. Ние използваме тоя риск. Разбирате ли? Един от нашите пътници се жертва, за да превози останалите десет хиляди. Не замръзва на алпийски глетчер, не изгаря бавно в океана, нито пък му разкъсваме вътрешностите при стремглаво падане, както другите компании. Използваме го хигиенично и безболезнено. Затова можем да работим евтино. Много по-хуманни сме от другите си конкуренти. И нямаме никакви катастрофи. Защото ги използваме. Жертвата се определя с жребий. Работим със случайността както другите. Така че защо крещите? Трябва да сте доволен. Скоро всички компании ще използват нашия метод. Защо пътниците трябва да умират даром и напразно? Разбирате ли? Идете да седнете на мястото си… — Той ми се усмихна. И аз се усмихнах. Точно така. Шегува се. Иска да ме успокои с шега. Засмях се с цяло гърло. — Радвам се. И запомнете номера си… — добави той на прощаване…
Помещението за пътници беше обзаведено както в другите самолети. Всички бяха седнали дисциплинирано на местата си. Брюнетката ме придружи чак до носа на самолета. Седалката до прозореца беше заета. Отпуснах се на тая до пътечката. Трябва да преценя всичко. Ами ако не се е шегувал? Ами ако тоя капитан-палач е говорел сериозно? Погледнах пода. Всяка седалка беше прикрепена към малък алуминиев квадрат. Да не би да са пропадащи? Всички седяхме толкова дълбоко в полиестерните кресла, че дори не виждахме съседите си. Наведох се. До мен седеше пианистът от „Kolumna Treu“! Тъкмо си пъхаше памук в ушите. Престори се, че не ме вижда.