— Не забелязах каквото и да било намерение да спрете — отбеляза Браяна.
Маскелин се отдръпна встрани, когато Кевин Лъм, първият офицер на „Ирилиански вестоносец“, поведе отряд въоръжени мъже по мостчето към палубата на броненосеца. Моряците обкръжиха хората на Маскелин, после други отвориха люковете на предната, средната и задната палуба и почнаха да претърсват кораба. Маскелин заговори отново:
— Очевидно искате нещо от нас. Ако ви бях предложил да преговаряме, щяхте да се възползвате от неизгодното ни положение. Но морските закони на Гилдията ви забраняват да ни изоставите на бедстващ кораб. Предполагам, че на това ще се погледне като на убийство.
— Той е прав — обади се Хоулиш. — От момента, в който открихме огън по платното им, те са наши противници. И тъй като не оказаха съпротива, сме длъжни да ги вземем с нас.
Браяна изруга. Етан Маскелин въобще не се беше променил.
В този момент откъм задната палуба на мъртвешкия кораб се чуха викове. Двама моряци изваждаха през люка млада жена. Момиче всъщност. Петнайсетинагодишно, с мургава кожа и разчорлена черна коса. Момичето риташе и крещеше:
— Пуснете ме, идиоти, трябва да се върна долу… вие не… разбирате…
Браяна се усмихна.
— Капитан Хоулиш, това не ви ли прилича на опит за съпротива?
— При това доста сериозен, госпожо.
Маскелин присви очи и изгледа момичето с нескрито отвращение. После заяви:
— Тази млада дама не е част от моя екипаж.
От люка се появи друга жена, с дете на ръце. Лицето ѝ бе насинено и подпухнало и тя накуцваше. Един от моряците на Гилдията ѝ помогна да се качи на мостчето, но тя се поколеба, преди да стъпи на борда на фрегатата.
Лицето на Маскелин омекна.
— Жена ми и синът ми — каза той. — Боя се, че пътуването не беше безметежно и за двамата.
Браяна погледна Хоулиш и каза:
— Просто прехвърлете всички на борда.
— Както наредите, госпожо.
— Мога ли да се поинтересувам накъде плавате? — попита Маскелин.
— Към Ел — отвърна лаконично Браяна.
Маскелин се намръщи.
— Дали не бихте могли да ни оставите на остров Скит? Готов съм да ви платя.
— Бихме могли да се споразумеем — отвърна тя с хладна усмивка.
Евакуацията на мъртвешкия кораб продължи и по тъмно. Трима моряци придружиха Маскелин и семейството му до една голяма каюта, където ги оставиха под въоръжена охрана. Жената на Маскелин не спираше да хлипа. Облекчението ѝ от напускането на архаичния кораб бе очевидно. Момчето, Джонтни, наблюдаваше ставащото с тиха почуда. Хората на Маскелин бяха затворени в ареста, но явно също нямаха нищо против това. Хоулиш нареди на моряците си да вземат от броненосеца всичко, което може да се окаже ценно, и да го прехвърлят в трюма.
Единственият проблем се оказа Янти. Момичето очевидно бе твърдо решено да остане на мъртвешкия кораб. Продължаваше да крещи, да дращи и да хапе, така че се наложи да я вържат. Дори след това не спираше да пищи.
Браяна изстреля към момичето телепатична вълна, мощен тласък от чист гняв, който би парализирал дори опитен медиум. Беше напълно достатъчен, за да предизвика сътресение в хаурстафската телепатична мрежа и да породи болезнени викове и страх чак в далечни краища на империята. Но Янти, изглежда, дори не го забеляза. Браяна сви устни и я заразглежда. Гледа я дълго — това яростно съпротивляващо се момиче с лъскава черна коса. „Дали не греша?“ Пресегна се отново с ума си, този път по-настойчиво, с надеждата да открие причината за безпокойството на девойката. Отначало не долови нищо, само безличната равнина на човешкото съзнание около нея — място, известно на магьосниците от Гилдията като Хармоничния източник, където вълните от хаурстафски мисли можеха да се отблъскват, незабелязвани от огромната маса на човечеството в дълбините. А после зърна проблясък, почти незабележима пукнатина в повърхността на тези спокойни води. Източникът беше повреден. Завладяна от любопитство, Браяна насочи мислите си към това дребно несъвършенство…
И изведнъж се озова на ръба на пропаст. Нямаше нищо, за което да се хване — никакви чувства, никакви мисли, само мрак и бездънната пропаст на морето, вакуум, който сякаш жадуваше да я привлече в себе си.
Браяна се отдръпна.
Откри, че стои на борда на „Вестоносец“ и стиска ръката на Хоулиш, все едно се страхува да не падне. Никога не бе виждала нещо подобно. Беше като природна стихия, буря, но без вятър и субстанция — само бездна.
— Добре ли сте, госпожо? — попита Хоулиш.