Браяна не можеше да отговори. Все още се бореше с чувствата си. Какво бе станало току-що? Тя вдигна глава и установи, че Янти я гледа с любопитство.
— Ти ли направи нещо току-що? — попита момичето.
Браяна преглътна и си пое дълбоко дъх. Цепнатината в Източника бе толкова малка, че с лекота можеше да я подмине, и същевременно съдържаше в себе си пространство, чиито мащаби я смазваха.
— Нищо лошо няма да ти направим — рече тя.
— Ами пуснете ме тогава! — ядоса се Янти. — Разкарайте тия идиоти от мен!
Браяна кимни на моряците и те пуснаха момичето.
Янти веднага скочи и изтича по мостчето на палубата на унмерския кораб. Браяна я гледаше объркано, преди да осъзнае какво става. После изруга и хукна след нея.
— Янти, чакай!
Момичето стигна люка на кърмовата кула, отвори го и скочи вътре.
Миг по-късно Браяна вече се спускаше тичешком по стълбата след нея. Озова се в тесен, облицован с дървена ламперия коридор, с врати от двете страни. Трябваше да изминат няколко секунди, за да привикне със сумрака — и тогава забеляза Янти да бърза по коридора, разперила ръце като слепец. Момичето стигна една врата в дъното на коридора и хлътна вътре.
Вратата, оказа се, беше за капитанската каюта. Янти беше коленичила и опипваше пода.
— Не можеш да останеш тук — заяви Браяна.
— Помогни ми да ги намеря.
— Кое?
— Очилата. Лещите.
— Какво?
— Очилата! Унмерските очила!
Браяна се огледа. Имаше легло, гардероб, скрин, голямо писалище под малкото прозорче, на което бяха подредени телескопи, кутии, призми и магнити. Сред всички тези предмети зърна сребристата рамка на очила.
— Ето ги! — извика Янти. Скочи, взе очилата от масата и си ги сложи с треперещи ръце. После се обърна към Браяна. — Уф. Вече може да тръгваме.
Някъде посред нощ най-сетне разпънаха платна. Звездите бяха закрити от плътна облачна пелена и Море Лукс изпускаше бледо сияние, като потъмнял бронз. Браяна стоеше на мостика на „Вестоносец“ и гледаше как ледоразбивачът чезне в мрака. Стори ѝ се, че изоставеният кораб се обръща по вятъра и полуразтопената статуя ги гледа как отплават. Замириса на дъжд и тя вдигна очи към звездите. Пред тях се скупчваха буреносни облаци, плътни и масивни като континенти. На далечния северен хоризонт проблясваха светкавици, все още беззвучни. Когато отново извърна поглед, броненосецът беше изчезнал.
Моряците на палубата бързаха да подредят легени и ведра, за да ги напълнят с дъждовна вода. Докато вървеше по палубата, Браяна отвръщаше на поздравите им само с мрачно кимване. Не спираше да разговаря. Какво можеше да си каже с тези хора?
Слезе в камбуза, напълни една купа с трикратно преварени скариди и сладководни водорасли и наля две чаши кафе. Подреди всичко това върху поднос и го отнесе в каютата на Янти.
Момичето — лежеше в койката, все още с очилата на лицето — се обърна към стената.
— Гладна ли си? — попита Браяна.
Янти не отговори.
Браяна остави подноса на малката масичка до койката и седна на столчето до нея. От купата се вдигаше пара, изпълваща каютата с леко неприятен аромат на детоксикирана морска храна. Каютата беше просторна, с прясно боядисани дъски и под с перлена мозайка. На стената зад гардероба бе окачена картина на Двореца на Гилдията в Ел — черните му кули и минарета бяха в рязък контраст със заобикалящата го зелена гора. На заден план се виждаха планините, оформящи Ирилианския масив — върховете им бяха скрити от синкава мараня. Браяна погледна момичето и попита:
— Трябва ли да носиш тези очила?
— Какво те е грижа?
— Всъщност ме е грижа. Те са унмерски и вероятно са опасни. Не искам да дотичаш при мен, когато мозъкът ти започне да ти изтича през носа.
Янти изпръхтя.
Браяна сръбна от кафето. После се пресегна предпазливо с ума си и се понесе над абстрактната равнина на Хармоничния източник, докато не намери пукнатината. Този път я доближи внимателно — спираше, ако усети теглене навътре. Не беше като докосване ума на друг медиум, а по-скоро сякаш тя самата се разкриваше пред пукнатина в самата тъкан на възприятието. Отвъд пукнатината се таяха могъщи сили и въпреки това тя изглеждаше примитивна и лишена от разум. Браяна сякаш стоеше на ръба на пропаст, с духащ в гърба ѝ вятър — още една крачка и ще падне в бездната. Отстъпи, изплашена да продължи. Янти не показа с нищо, че е забелязала присъствието на Браяна в този друг свят. Но преди я бе усетила, припомни си Браяна. „Ти ли направи нещо току-що?“
— Баща ти ми каза, че те бива да намираш имане — каза Браяна.