— Той не ми е баща.
— Изглежда, смята, че ти е.
— Не ме интересува какво смята.
Браяна остави чашата.
— Защо не ми разкажеш повече за това?
— Губиш си времето — тросна се Янти. — Не мога да чета мисли.
— Малцина медиуми се раждат с тази способност — каза Браяна. — Необходими са години обучение, преди да се развие. Но винаги откриваме признаци за заложена дарба в нашите питомци, някоя странна черта на характера, която ги издава… Случвало ли ти се е някога да познаеш какво ще каже някой преди да го е направил, или да се сблъскаш на улицата с човек, за когото току-що си помислила?
— Не — отсече Янти.
— Значи намирането на имане е само чист късмет?
Момичето продължаваше да гледа стената през очилата.
— Подобен странен талант може да е показател за по-голяма чувствителност — продължи Браяна. — Разбери, не ти се подигравам. Дарбата да откриваш имане винаги ще е полезна в очите на хора като Маскелин и баща ти. Може дори да си устроиш добре живота някой ден. Но мисля, че с подходящо обучение ще се научиш на много повече. Не би ли желала да развиеш дарбата си още, в подходяща обстановка, сред девойки на твоята възраст?
Янти изпръхтя отново.
— Нищо не разбираш.
— Така е — съгласи се Браяна. — Но ти какво знаеш за Хаурстаф?
Янти сви рамене.
— Ние предлагаме различни услуги — заговори Браяна. — Събиране на информация, задържане и охрана. Наши клиенти са както обикновени търговци, така и императори.
— Задържане? — попита Янти. — На сила?
— Ние задържаме унмери — поясни Браяна, — без за целта да използваме стени. Нашите медиуми просто следят придвижването им и ги наказват, ако пресекат границите на определената им територия. И не ги убиваме, освен ако не е наложително. — Погледна Янти. — Би ли предпочела да се скитат свободни?
Янти се размърда неспокойно.
— Вие сте докарали войната в Ивънсроум.
— Хю я докара там…
— Но вие сте му помогнали — прекъсна я Янти. — Благодарение на вас той е успял.
— Ние подобряваме възможностите на нашите клиенти да осъществят желанията си — поправи я Браяна. — Но никога не започваме войни. Всъщност присъствието ни в конфликтни точки обикновено спасява живота на много хора. Трепкав ручей беше бомбардиран тъкмо защото император Хю отказа да прибегне до услугите на наш медиум. Втори път не допусна подобна грешка.
— Не съм виждала медиуми на страната на Ивънсроум — сопна се момичето.
Браяна се замисли.
— Гилдията първо и най-вече защитава себе си. Ако това означава понякога да се държим като наемници, значи трябва да го направим. Всяка друга човешка раса би постъпила по същия начин. — Тя допи кафето и остави чашата. — Янти, не съм твой враг. Опитвам се да ти помогна.
Янти се загледа в картината на стената.
— Отиваме в Ел, нали?
— Да.
— А какво ще направите с Маскелин?
— Какво искаш да кажеш?
— Не искам да е близо до мен.
— Това може да се уреди — каза Браяна. — Ако се окаже, че е задържал насилствено медиум, ще си получи заслуженото наказание.
— Екзекуция? — Янти я погледна.
— Това ли искаш?
Янти не отговори. Отново се загледа в картината. После попита:
— А какво ще стане, ако излезе, че не съм медиум?
Браяна сложи ръка на рамото ѝ.
— Изяж си вечерята, че ще изстине.
Браяна се събуди от шума на дъжд по прозореца и нестихващия хаурстафски разговор: „… генерал Прия Рамад иска да наложи правото си върху Чал… шест хиляди номии на двайсет и първи… заявява, че всеки агресор ще получи най-тежката… седем единици укрити в залив Фрайлинг… да пристигне на 245 градуса и 20 минути…“
Браяна ги изключи, доколкото ѝ бе по силите, стана от леглото и отиде гола до прозореца по мекия килим. Корабът се люшкаше силно. Навън бе сива мрачна утрин. По стъклото се стичаше вода. Морето се вълнуваше и пенеше под ниските облаци.
Каютата ѝ се простираше от левия до десния борд — беше в кърмовата част на кораба и прозорците бяха с потъмнено стъкло. Обикновено добре осветена и проветрена, сега каютата изглеждаше сумрачна като пещера. Браяна вдигна жалузите на перления фенер и освети помещението. Извади от гардероба бели ленени панталони, блуза от паяжинеста коприна и подплатения вълнен елек от Лосото. Дълго се оглежда пред огледалото, проверявайки всяка бръчка и неравност на кожата си. С всяка година желанието ѝ да следи за признаци на остаряване нарастваше. Беше като да гледаш вражеско маневриране: необходимо, но потискащо. Спомни си перфектната кожа на Янти и лъскавата ѝ черна коса и за един кратък миг си позволи да изпита към нея завист и омраза.