След това седна, наля си чаша вода и я подправи с капка маково масло и щипка съсънка.
„… боракай деветнайсет-шест-единайсет преминава през… изпратете последната вноска чрез посредник… няма да бъде посрещнато добре… будна ли си?… позивни две-две-четири слуша… вън от неговата юрисдикция при първия…“
„Млъкнете!“
Разговорите замряха. Браяна усети, че трепери, внезапно изплашена от избухването си. Реакция, предизвикана от неприязънта към толкова много чужди гласове, минаващи през главата ѝ. Другите можеха да си помислят, че губи почва под краката си. Така ли беше наистина? Браяна запази тази мисъл за себе си. Преброи бавно до пет, опитвайки да успокои тупкащото си сърце. За миг комуникациите в цялата империя бяха прекъснати и Браяна усещаше, че хаурстафската мрежа се тресе от неувереност. Преглътна мъчително и прати ново съобщение:
„До ново нареждане поддържайте само двустранна връзка. Следващият глас, който чуя, ще чисти с език конете в Порт Ел.“ Почти долови поне хиляда мъчителни изпъшквания в последвалата тишина. Медиумите от жълт и кехлибарен ранг едва ли щяха да поддържат твърде дълго толкова интензивна концентрация.
„Наблюдателите забелязаха кораб на юг.“
Браяна бе готова да отвърне с нов гневен изблик, но позна гласа в главата си. Беше Паскал, от съседния кораб „Рупор“.
„Това е парната яхта на Хю — добави Паскал. — И ни следва.“
Грейнджър?
Браяна нахлузи обувките, сложи си предпазна маска, загърна се в наметалото от китова кожа и се качи на палубата.
Навън я посрещна леден дъжд и вятър, от който платната плющяха оглушително. Хоулиш бе накарал да скъсят главното платно и да свалят спинакера. Въпреки това корабът се люлееше заплашително. Въжетата трептяха като изопнати струни, мачтите скърцаха. Моряците навиваха спинакера и се опитваха да разпънат кливера. Под надвисналите облаци Море Лукс изглеждаше мрачно и разгневено, истинско врящо гърне от саламура. Браяна го подушваше дори през филтрите на маската. „Рупор“ и „Сияеща песен“ плаваха малко встрани от десния борд. Браяна се улови за перилата и огледа хоризонта на юг. „Ето там! Самотен стълб дим.“
Хоулиш беше във весело настроение. След като Браяна си свали маската и седна на стоманената пейка, ѝ каза:
— Добро утро, госпожо. Чудесен ден, нали?
Браяна се загърна в наметалото.
— Чудесен за какво?
— За потопяване на императорския флагман, госпожо. — Капитанът погледна навигационния офицер, който стоеше до тях.
— Само не ме изкушавайте — отвърна тя.
— Винаги можем да кажем, че ни е нападнал.
Тя се подсмихна.
— Дори Хю няма да повярва, че сам човек може да управлява арсенала на „Екселсиор“. Има ли други кораби наоколо?
— Хоризонтът е чист, госпожо.
— Не можем ли да му избягаме?
Хоулиш поклати глава.
— Не и при този вятър, госпожо. Най-много „Вестоносец“ да пострада. Машините на „Екселсиор“ му осигуряват огромно предимство. — Той извади джобния си часовник. — При тази скорост ще ни застигне до деветдесет минути.
Браяна си свали ръкавиците и наметалото. Точно сега не ѝ беше до разправия с разгневен баща, особено когато е от типа хора, които трудно се отказват. Как щеше да реагира Янти? Въздъхна. Може би най-доброто решение беше да потопят баща ѝ в морето.
— Подгответе кораба за бой — каза тя на Хоулиш. — И сигнализирайте на „Рупор“ и „Песен“ да направят същото.
— Да сигнализираме? — попита Хоулиш. — Тоест да им пратим сигнал с фенера?
Браяна кимна и обясни:
— Не искам заповедта да минава по хаурстафската мрежа. Паскал и Вятърно цвете трябва да запазят телепатично мълчание. Информацията не подлежи на разпространение. И нито дума за това пред Янти.
— Разбрано, госпожо.
Хоулиш нареди на оръдейните екипажи да заемат позиция на долната палуба и „Вестоносец“ се понесе напред, жертвайки скорост за сметка на повишена маневреност в тези силни ветрове. Стрелците се строиха с пушките си на носа и кърмата, а останалите моряци слязоха долу да чакат в готовност. Сигнални фенери заблещукаха между трите хаурстафски фрегати.
Бяха готови много преди „Екселсиор“ да се приближи.
Браяна наблюдаваше приближаването на парната яхта през телескопа на кърмовата кула. Пароходът бе с една трета по-къс от хаурстафската фрегата, но по-нисък и по-издължен, с една-единствена мачта и три комина зад мостика. Ако се съдеше по дима, който бълваха комините, Грейнджър пришпорваше здравата машините. Обшитият с мед нос пореше вълните като кинжал. Оръдейните люкове бяха вдигнати и дулата на оръдията лъщяха от двете страни на борда. Видът им пробуди безпокойството на Браяна, но тя се опита да се овладее. Грейнджър не би могъл да намери хора, които да стрелят с оръдията.