И тъкмо да се прибере вътре, забеляза, че „Екселсиор“ гази малко по-дълбоко от обичайното. Мисълта, че корпусът може да е пробит, го заля като студен душ.
Изтича вътре и слезе до машинното. Трюмът бе пълен с морска вода почти до колене. Безброй мънички дупки блещукаха в корпуса. Грейнджър изруга. Знаеше каква може да е причината.
Закрачи през студената черна саламура и отвори вратата на машинното. Миришеше на китова мас. Вакуумните мушички бяха минали през тръбите, помпите за морска вода и дори през основния блок на двигателя и имаше утечка на гориво от множество места. И тук през корпуса се процеждаше сивкава светлина, а водата бълбукаше през пробойните в пода. Нямаше никакъв начин да поправи помпите с толкова много повреди. Нищо не можеше да спаси „Екселсиор“ от потъване.
На „Екселсиор“ имаше две спасителни лодки — дълги шестнайсет стъпки дървени скифове със седалки за двайсет души, четири ключа за гребла и високи перила, за които да се привързва навесът срещу буря. Скифовете можеха да поберат една трета от екипажа. И двата бяха повредени от вакуумните мушички и той избра сравнително по-запазения и почна да запълва отворите със смола. Докато приключи, морето вече заливаше носа на „Екселсиор“. Оставаха му броени минути да натовари лодката с провизии.
Взе намотка въже и разни подръчни средства за лошо време от един шкаф в каюткомпанията, после изтича на мостика за стария валсиндърски компас, секстанта, атласите и манерката си с вода. Корабът се бе накренил силно напред, което означаваше, че камбузът вече е под водата. Нямаше време да търси храна из каютите.
Вълните започнаха да прехвърлят бушприта. Корабът се люшна, после започна да се изправя с ужасяващо скърцане и носът му се плъзна под разпенената саламура. Морска вода заля главната палуба и повдигна кила на спасителната лодка тъкмо когато Грейнджър се прехвърли вътре. Той сряза въжето с ножа си и се оттласна с едно гребло. Втора вълна подхвана скифа веднага след първата и го отнесе надалече от потъващия кораб.
„Екселсиор“ изчезна под водата за по-малко от минута. Грейнджър наблюдаваше от известно разстояние как кърмата се издига право нагоре, преди да потъне в кафявите води. На два фатома дълбочина прозорчетата на императорския апартамент продължаваха да сияят с жълтеникава светлина, после бързо помръкнаха. Малко преди корабът да потъне комините на палубата се откъснаха от основите си и паднаха надолу. След секунди корабът изчезна под повърхността, оставяйки след себе си буйни водовъртежи, а след тях — само мазни петна.
Грейнджър се загърна в непромокаемото наметало. Вълните бяха високи десет стъпки и подмятаха малката лодка сякаш е направена от корк. Вятърът духаше с постоянна сила от югоизток, тласкайки пред себе си бурята и завесата на дъжда. До час щеше да се стъмни. Той отиде на кърмата и огледа съдържанието на сандъка с принадлежности. Намери покривало от китова кожа, бидон с прясна вода, перлен фенер и херметически затворена торба, в която имаше офицерски пистолет, барут и куршуми, компас, нож, резервни кремъци и сигнално огледалце. Нито едно от тези неща не изглеждаше някога да е било използвано. Храна нямаше.
Той прибра нещата в сандъка, нагласи две гребла в ключовете, седна с лице към кърмата и започна да гребе след „Вестоносец“.
Бурята бушува цяла нощ. Дъждът трополеше по лодката като сачми. Небето на запад се раздираше от светкавици. В тези мигове на прояснение бушуващото море около Грейнджър лъщеше като планина от антрацит, огромна и страховита. Мракът се завръщаше с грохот в дробовете му. Едри капки се стичаха по стъклата на предпазните му очила и се събираха на локви в краката му. На светлината на перления фенер той закрепи платнището за перилата като тента, за да предпази лодката от запълване.
Шест часа на греблата пробудиха в мускулите му нетърпими болки. Грейнджър изпълзя на носа и се опита да поспи, излегнат върху тънко платнище от китова кожа. Остана да лежи дълго, заслушан в шума на дъжда, скърцането на дъските и яростния тътнеж на бурята. Зачуди се дали Янти също го чува.
— Не можах да им попреча да направят това на майка ти — каза той. — Но няма да позволя да се случи и на теб. — Почувства се глупаво да разговаря сам със себе си насред океана. Дали Янти го чуваше? — Ще те намеря в Ел — продължи, — дори ако трябва да вървя по морското дъно дотам.
Вероятно беше заспал, защото макар да бе тъмно, ставите му отново се бяха схванали и дъждът бе спрял. Като че ли полъхваше по-мек ветрец. Той стана и се протегна, после вдигна жалузите на фенера. Мокрият навес бе увиснал над главата му — беше се събрала дъждовна вода. Той проби с ножа си дупка в платнището и опря устни да пие. Водата беше достатъчно чиста и след като утоли жаждата си, той напълни манерката.