Жабата
Преди потопа Илирия, Ивънсроум и Пертика били части от една и съща земя на запад от Анеа. Сега бяха верига острови, като Ивънсроум бе на юг, а Пертика в студения мразовит север. Докато по-ниските земи постепенно потъваха, Ирилианският планински масив все още се съпротивляваше на покачващото се море. Над сто острова бяха разхвърляни из Морето на светлините и Изумрудено море, но най-величествен от тях — реши Янти — бе Ел.
Докато „Вестоносец“ доближаваше пристанището, тя можеше да разгледа останките от трите предишни пристанища на Порт Ел, сега намиращи се под прозрачната повърхност на зеленикавата саламурена вода. Всяко бе построено над предишното, нагоре по потопения склон. Единствено сегашният пристан използваше оригиналните основи. Беше достатъчно дълъг, за да побере двайсет бойни кораба, и в най-дълбоката си част бе поне петдесет фатома. За изненада и почуда на Янти по дъното сновяха безброй Удавници, истинска общност, обитаваща потопените улици под града.
— Лично мен — подхвърли Браяна — тази гледка ме кара да настръхвам. Но по-важното е, че дразни императора. — Стояха до капитан Хоулиш зад десния фалшборд, а около тях подтичваха моряци, подготвящи повредения кораб за акостиране. Строшеното кормило бе забавило плаването им. — А да дразня императора е едно от малките удоволствия в живота ми — добави тя.
— И ние имахме Удавници край брега на Ивънсроум — каза Янти. — Но император Хю нареди да ги изловят всичките с мрежи. Опита се да използва труповете им за наторяване на почвата, но само я отрови. След това заповяда да ги горят.
— Колко мило — отбеляза Браяна.
Хоулиш се ухили и каза на Янти:
— Веднъж императорът предложи на Гилдията да размени хиляда хектара анеански плодородни земи за един-единствен хектар в Ел. И Гилдията му отказа.
Янти гледаше острова с почуда. През новите ѝ очила пейзажът изглеждаше направо вълшебен. Сърцето ѝ се изпълваше с трепет от красотата на тези девствени земи. Ирилианските планини се издигаха високо в утринното небе: сковани в лед синкави стръмнини, из които се виеха многобройни потоци, преминаващи на места във водопади, високи до сто стъпки. По-ниските склонове бяха обрасли с тучни гори. Порт Ел бе разположен на стръмен склон над морското равнище, обърнат към скалистия залив между два обрасли с гъсти гори полуострова. Каменни къщи бяха накацали една над друга на стръмнините като малки жълти кубчета. Шест бойни фрегати бяха подредени една до друга на пристана, четири от тях облицовани с червени драконови люспи, другите две — със зелени. Змиевидните скулптури на носовете им блестяха на яркото слънце.
От брега им хвърлиха въжета и яки докери почнаха да притеглят „Вестоносец“ към пристана.
— Нима тук отглеждате и цветя? — възкликна Янти. Беше забелязала продавачи на цветя, сергиите им бяха отрупани във всички възможни цветове. — В Ивънсроум никога не сме имали. Дори когато се сдобихме с наша градина, отглеждахме само зеленчуци. Няма как — иначе слугите ще започнат да говорят.
Браяна се намръщи.
— Защо просто не ги набиете?
Янти се изчерви.
Вече спускаха мостчето и Янти последва хаурстафската магьосница и капитана на кея. Браяна Маркс изглеждаше особено красива с ефирната си бяла рокля и с рубинена огърлица — сякаш умората ѝ се бе изпарила в мига, когато стъпи на пристана.
— Предайте Маскелин и хората му на пристанищния констабъл — обърна се тя към Хоулиш. — Може да постъпи както иска с моряците, но искам да доведат Маскелин в двореца.
— А жена му и детето?
— Настанете ги в „Нуега“ — отвърна Браяна. — Ще бъдат гости на Гилдията.
Капитанът кимна.
— В някоя евтина стая — добави тя.
— Разбрано, госпожо.
Стръмното начало на главната улица на Порт Ел напомни на Янти за Порт Васар в Ивънсроум. Тук имаше същите пекарни, дюкяни за сувенири, рибарници и плетачници. Имаше и книжарници, магазини за перлени фенери, рисунки, керамика, лекарства и дори за унмерски предмети.
Хотел „Нуега“ бе на средата на склона и величествената му украсена с часовник фасада бе обърната към залива. Янти преброи шест хана, всички с маси и пейки отвън, пълни с весело разговарящи посетители. Няколко служителки на Гилдията с дълги роби седяха сред гостите. Докато минаваха покрай тях, Янти привлече любопитните им погледи.
— Чудят се защо си с унмерски очила — обясни Браяна.
Янти сведе глава.
Браяна въздъхна и каза:
— Настина трябва да ми дадеш да погледна през тях. Един Господ знае какви вреди може да нанесат на мозъка ти.
— Те нямат магично действие — отвърна Янти.