— Тогава защо ги носиш?
Тя повдигна рамене.
— С тях виждам по-добре.
Хаурстафската магьосница я изгледа странно, но не каза нищо повече.
Изкачиха хълма и се озоваха на покрит с окапали листа площад, където според Браяна селяните сутрин идвали да предлагат продукцията си. В северния край на площада имаше ниска каменна платформа, предлагаща гледка към вътрешността на острова. Между градските очертания и Ирилианските планини се простираха полегати хълмове, насечени от жълто-зеленикавите квадрати на ниви и белезникавите черги на потоци. Топлият ветрец, полъхващ откъм долината, носеше уханието на прясно окосени ливади.
Под едно дърво бяха спрели четири открити карети с ресори от драконови кости. Четирима мъже, очевидно кочияшите, хвърляха зарове на близките камъни. Щом зърнаха Браяна, един от тях заряза играта и изтича насреща.
— До двореца на Гилдията, госпожо? — Отвори вратичката, разгъна стълбичката и изчака двете жени да заемат местата си. След това се метна на капрата и хвана юздите.
Поеха надолу по склона. Тук къщите на Порт Ел бяха обърнати към земеделските земи на север и блестящите планински върхове. Улиците бяха по-прохладни и покрай тях се редяха дюкянчета.
След малко каретата мина по каменния мост на река Ирия, което, както обясни Браяна, било древна дума за вода. От двете страни на реката се виждаха просторни ниви, над храстите се стрелкаха птички. По ливадите пасяха овце и крави.
— Тези каква порода са? — попита Янти и посочи стадо черни крави.
Браяна отвърна презрително:
— Откъде да зная? Да не съм фермерка?
Янти престана да разпитва за това, което виждаше, но го попиваше с жадно любопитство: полята с тучни треви, разораната черна почва, която, изглежда, раждаше всичко, каквото си пожелаеш, овошките, редките горички от стари дъбове и брястове. На една ливада мъже и жени с широкополи шапки товареха в каруца златисто сено. На бреговете на Ирия клечаха рибари. Над неокосените ливади жужаха пчели. Тази земя бе стотици пъти по-богата от Ивънсроум. Янти жадуваше да скочи от каретата, да си свали обувките и да натопи крака в потоците, но едва ли тук бе прието да се постъпва така.
Спряха край един хан, за да напоят конете, и Янти се поразходи из поляната зад конюшнята, а когато се върна, видя, че Браяна е купила кошница с хляб, сирене, ябълки и бутилка вино с цвят на мед. Седнаха да хапнат и Янти попита:
— Имате ли и други момичета от Ивънсроум?
— Имахме едно момиче от залив Бяла скала — отвърна Браяна. — Изплашено малко селянче. Това беше през трийсет и девета.
— Сигурно вече е медиум в Гилдията?
— Не можа да завърши обучението.
— Защо?
Браяна поклати глава.
— Не помня.
— И къде е сега?
Браяна прибра в кошницата остатъците от обяда.
— Защо ми задаваш толкова много безсмислени въпроси? Хайде, трябва да потегляме и да стигнем преди да се е стъмнило. Из хълмовете има вълци.
— И ние имаме вълци в…
— В Ивънсроум, зная. Янти, трябва да престанеш да приказваш за онзи невзрачен малък остров.
Янти увеси нос.
— Съжалявам.
Браяна сложи ръка на рамото ѝ.
— Не си виновна, миличка. Но както казват хаурстафите: време е калта да бъде остъргана от подметките. — Тя се усмихна. — Достатъчно е да погледна четири-пет поколения назад, за да видя, че моите предци са дошли от същите затънтени места.
— И те ли са били фермери?
— Бирници.
Късно следобед пътят започна да се вие в подножието на Ирилианските планини. Пресякоха гори с хилядолетни дъбове, чиито огромни корони оформяха висок колкото катедрала навес над пътя, а гигантските им корени бяха обрасли с гъст мъх. Пътят бе застлан с речни камъни, тук-там из гората се мяркаха изоставени къщурки. В клоните пееха птички и жужаха насекоми и Янти дори си помисли, че мярна някакво животно. Може би елен? Забеляза, че кочияшът е сложил пистолет в скута си, но конете изглеждаха съвсем спокойни и тя реши да не повдига въпроса.
Стигнаха първия крайпътен пост. Двама войници със сини униформи охраняваха бариера на пътя. Част от гората бе изсечена и зад бариерата имаше бетонен бункер, ограден с бодлива тел. Пред бункера гореше огън и там бяха наклякали още шестима войници. Всички с карабини. Един от двамата часови при бариерата вдигна ръка да спре каретата, но когато видя Браяна, им махна да продължат.
— Всичко наред ли е, капитане? — попита тя.
— Никакъв шум освен птичите песни, госпожо — отвърна войникът.
По-нататък военното присъствие зачести. На някои места обширни участъци от гората бяха изгорени, за да освободят място за големи лагери, където стотици войници се обучаваха на стрелбища или маршируваха край бетонни постройки. Всичко това бе солидно опасано с бодлива тел. Дулата на тежкокалибрени оръдия стърчаха към небето. Все по-често се чуваше пукот на карабини.