Янти подскочи неволно, когато откриха стрелба съвсем наблизо.
— Обучават ли се? — попита тя.
— Вестта за пристигането ни е изпреварила — обясни Браяна. — Към повечето от тези отряди са прикрепени и телепати.
— Това войници на Гилдията ли са?
— Най-добрата армия в империята.
— Мислех, че самаролите на императора са най-добрите воини.
— Веднъж видях невъоръжен човек да се справя с един от тях — изсумтя презрително Браяна. — Каква е ползата от такива?
Късно следобед минаха през последния контролен пункт — висока каменна порта с желязна решетка — и стигнаха до двореца на Гилдията на Ел.
Към небето се издигаха тъмни кули, чиито прозорци сияеха с отразената светлина на слънцето. Бяло-златисти знамена се вееха от пилоните в просторния двор, покрай алеята имаше лехи с разноцветни цветя. Във всички посоки се отклоняваха пътища и алеи и изчезваха в близките гори. До една красива беседка при един поток в ниското осем момичета слушаха възрастна жена. Други хаурстафи се разхождаха сред дърветата, наслаждавайки се на вечерта, която сякаш бе пропита със самата аура на лятото.
Четири карети бяха подредени при алеята с пилоните пред главната порта на двореца, кочияшите им си почиваха в тревата наблизо. Каретата на Янти спря до тях, кочияшът изтича да разгъне стълбичката и те слязоха.
— Е, какво мислиш? — попита Браяна.
Янти се усмихна, благодарна, че очилата скриват сълзите ѝ.
Преддверието на двореца бе прохладно и тихо. От него тръгваха високи коридори и мраморни стълбища. Браяна поведе Янти по един коридор и побутна висока двойна врата.
Влязоха в огромна библиотека, със стотици писалища, на които четяха момичета. Миришеше на хартия и стара кожена подвързия. Към Янти се извърнаха множество лица. Из стаята се понесе шепот. Някой се изкиска.
— Сестра Ула — каза Браяна.
Приближи се възрастна жена с куп книги в ръце. Беше дребничка като дете и носеше косата си стегната на топка. Лицето ѝ бе като стар пергамент, неспокойните ѝ малки очи се стрелкаха като на уплашено животно. Тя изгледа враждебно Янти и отвори уста да заговори.
Браяна вдигна ръка.
— Това е Янти. Искам да я подложите на обичайната проверка, а после да я разпределите в този клас.
Сестра Ула мълчеше.
— Давам си сметка — каза Браяна. — Но…
Възрастната жена продължаваше да мълчи.
— Сигурно е само пристрастяване — каза Браяна. — Нали ги знаете тези…
Сестра Ула продължаваше да я гледа втренчено.
— Очевидно това зависи от проучванията ви. — Браяна вдигна раздразнено ръце. — Искам да ми докладвате веднага щом приключите. — Погледна Янти, после отново насочи вниманието си към възрастната жена. Последва продължително мълчание.
По някое време сестра Ула се обърна към Янти, намръщи се и каза:
— Неграмотно селянче. Нямаш ли никаква представа какво казах току-що за теб?
— Съжалявам, госпожо — отвърна Янти.
Откъм момичетата в залата долетя смях.
— Ще се обръщаш към мен със сестра Ула — натърти възрастната жена.
Янти преглътна.
— Не одобрявам тези очила — продължи сестра Ула — въпреки обясненията на сестра Маркс в твоя полза. Но съм готова да ти ги оставя, ако покажеш поне искрица надежда. — Тя остави книгите на писалището, сграбчи Янти за брадичката, приближи лице към нейното и се втренчи в очите ѝ, сякаш търсеше там нещо. След малко въздъхна. — Умът ти е като камък. Не мисля, че пребиваването ти тук ще е от някаква полза. Така е с повечето момичета като теб. Но ако… — Тя спря и извърна поглед към няколко момичета наблизо. — Тишина. Реджина, Констанс.
В помещението се възцари тишина.
— Това е библиотека — продължи сестра Ула. — Не е място за подобни мисли. Какво толкова имахте да си казвате? Констанс?
По-близкото от двете момичета повдигна инатливо брадичка. Беше мъничко русоляво джудже, но въпреки това се държеше толкова нахакано, колкото Янти не бе виждала дори сред лосотанците. Синкавите ѝ очи блещукаха негодуващо. Другото момиче също бе русо, но с хубавичко лице.
— Просто изказвах мнение — заяви Констанс.
— Мненията ти не заслужават да бъдат изказвани — сряза я сестра Ула. — Съветвам и двете да идете да се почистите.