Сутринта отмина. Дойде и обяд. Рано следобед сестра Ула се върна. Носеше стъкленица, която почти тръшна на масата, после седна. В стъкленицата имаше жаба.
После загледа Янти. Гледа я дълго. Сбръчканото ѝ лице беше непроницаемо, очите — малки и студени. Накрая рече:
— Трябва да знаеш къде си и с кого. Нашата организация не дава нищо наготово. Ако искаш да си част от нея, трябва да го приемеш.
Янти не откъсваше очи от жабата.
— Някои членове на Гилдията си мислят, че могат да нарушават правилата — продължи старата жена. — Очакват от мен да правя отстъпки на ученичките. Но аз не съм съгласна. Гилдията не е корона, която да се носи, нито меч, за да го размахваш. Тя е идеология. Разбираш ли?
Янти помисли, че трябва да кимне, и кимна.
Старицата присви очи. После чукна по стъкленицата и каза:
— Искам да убиеш тази жаба.
Янти втренчи очи в нея.
— Медиумното общуване изисква най-неуловимото от всички докосвания — каза сестрата. — Способността да долавяш мисли, без по какъвто и да било начин да смущаваш процесите в главата на този, който ги излъчва. Медиумната война, от друга страна, цели тъкмо да предизвика стрес. Човек трябва да втълпи мислите си в главата на другия с ясното намерение да създаде объркване. Един компетентен специалист може да промени настроението на всеки медиум — да породи депресия или гняв. Но истински умелият воин… — тя изви устни в подобие на усмивка, — умелият воин може да предизвика физическо увреждане.
Янти отново погледна жабата.
— Ами контролът? Да накараме някой да направи това, което искаме?
Сестра Ула издаде неодобрителен звук.
— Не можеш да гравираш стъкло с чук, нали? — Махна към жабата. — Техниките за медиумна атака са по-ефикасни от обученията по комуникация, защото не се налага да преодоляваш сложните защити на противниковия ум. Дори не е необходимо жертвата да е чувствителна. Даже лишено от разум дребно същество като това тук е напълно уязвимо.
— Но аз не искам да я убивам.
Сестра Ула се изправи.
— Искрено се съмнявам, че би могла. А сега, не забравяй, че ме чакат ученици. Ще се върна преди вечеря, за да се уверя в твоя провал. — И тръгна към вратата.
— И от мен се очаква да я убия с волята си? — извика Янти след нея.
— Прави каквото искаш — отвърна сестра Ула.
— Но как? Аз не…
Вратата се затръшна.
Янти извърна очи към жабата. Тя премигна. Янти изпрати съзнанието си в ума ѝ и надзърна през нейните очи. Бедно същество. Янти въздъхна, изправи се и отиде при прозореца. На стената бе кацнал кафяв гълъб. Той клъвна нещо в краката си, после разпери криле и отлетя към гората. Янти отвори прозореца и вдиша с пълни гърди прохладния въздух. Чуваше и други гълъби да гукат над нея, както и неспирния ромон на потока в гората зад стената.
Извърна очи към жабата. После изтича обратно, наведе се над стъкленицата и доближи очи до животинчето, опитвайки се да му внуши, че трябва да умре.
Времето течеше. Каквито и странни пожелания да бълваше умът на Янти към жабата, тя продължаваше да клечи в стъкленицата, загледана тъпо в прозрачната стена. Гърлото ѝ се мърдаше, сякаш в него имаше топче, тя премигваше с очички и веднъж дори леко се завъртя.
Късно следобед Янти усети, че започва да я боли глава. Въздъхна, изправи се, протегна се и отиде до прозореца.
Ария беше на двора и я гледаше.
Янти отвори прозореца.
— Какво правиш тук?
Ария погледна към вратата на двора — беше я подпряла с плетена кошница.
— Трябваше да берем гъби в гората, но повечето момичета се прибраха в спалното. Никой няма да провери тук. — Надигна се на пръсти и погледна над рамото на Янти. — Това жаба ли е?
— Да. Искат да я убия.
Ария се намръщи.
— Защо пък жаба? Обикновено е мишка. Не че някой е успявал да я убие от първия път. Сестра Ула разправя, че било лесно, но не е. Животинските умове са по-трудни за убиване от унмерските.
— Убивала ли си унмер?
Ария поклати глава.
— В тъмниците е пълно с унмери, но можем само да ги измъчваме. Инак скоро ще останем и без тях. Ако ги избием всичките, ще трябва да доведем още от гетата, а това означава по-малки приходи от империята. — Изведнъж сниши глас. — Констанс уби един случайно и сестра Ула бе толкова ядосана, че едва не я изгони.
Янти си припомни разходката, която бе предприело съзнанието ѝ предната вечер. Дворецът се простираше толкова надолу, колкото и към небето. Нима всички хора, които бе видяла там, бяха унмери?
— Искаш ли да се разходим в гората? — попита Ария.