— Как се промъкнахте покрай пазачите?
Маскелин въздъхна.
— Вие не ме слушате. Съществуването ни във вселената не е нищо повече от последната конфигурация на енергия и материя, оформена в безспирния цикъл на космическото разширяване. Като вълнички, вдигнати около капеща вода — всеки път, когато външният кръг изчезва, бива заменен от нов вътрешен. Това е моята…
— Подкупихте ли ги, за да донесете всички тези неща тук?
— Ако теорията ми е вярна, тогава… — Той спря и я изгледа, свъсил вежди. — Разбира се, че се наложи да ги подкупя. Когато си имаш работа с Хаурстаф, е направо неморално да не подкупваш. — Подсмихна се. — Та ако теорията ми е вярна, това означава, че определени аспекти на унмерската магия са не само пагубни за нашата вселена, но и напълно невъзможни без помощ, идеща извън пределите на вселената.
Тя го гледаше втренчено.
— Представете си вана, пълна с вода — продължи Маскелин и разпери ръце.
Тя продължаваше да го гледа.
— А сега си представете, че в двата края на ваната има канали. Когато махнем тапите и на двата канала, водата започва да се оттича през тях едновременно. Ако дупките са големи купове от материя, а водата е пространството между тези купове, тогава изтичането на водата ще представлява силата на гравитацията. — Той погледна към терасата, търсейки нещо, на което да чертае, но не откри. — В моя пример водата във ваната ще се оттече, премахвайки пространството между двата отвора — премахвайки космоса. Но какво е пространството? Осезаемо ли е, като материята? Или е само море, в което съществува възможността за материално взаимодействие? Какво ще стане ако, докато водата изтича, количеството ѝ във ваната не намалява? Ако участъкът от пространство между двата отвора се разтегли? Ако отворите не се променят, тогава разстоянието между тях трябва да нараства. — Той кимна. — Така се разширява вселената.
— Започвам да съжалявам, че въобще дойдох тук — въздъхна Браяна.
Маскелин седна в едно от креслата на терасата.
— Питали ли сте се някога как унмерите са се научили да премахват материя, да превръщат плът и камък във вакуум? Тази дарба не изисква помощни устройства, нито магични пръстени или амулети. — Той поклати глава. — Тя е наследствена, и следователно не прилича на нищо друго, което познаваме на този свят.
— Нищо повече от дарба — тросна се Браяна. — Като телепатията.
Маскелин разпери ръце.
— Въобще не е като телепатията. Телепатията нито прибавя, нито отнема нещо от вселената. Ето, вижте. — Той се върна при масата и вдигна един частично разглобен перлен фенер. — Тази лампа например може да свети хиляда години. Имате ли представа колко енергия ѝ е нужна? Достатъчно, за да разпердушини на парчета тежък боен кораб — и би трябвало да се взема отнякъде. — Той се наведе, взе една торба, оставена при крака на масата, и я отвори. Отвътре изплуваха три малки каменни топки и се издигнаха плавно нагоре. Маскелин ги улови и ги прибра в торбата преди да са се отдалечили. — Въздушни камъни — обясни той, — баласт за колесници, или както там са ги наричали. Тези сили на отблъскване би трябвало да се вземат отнякъде. — Той вдигна една запушена с капачка ичусаи. — Това ви е познато, нали? — И побърза да остави бутилката, зърнал уплахата в очите на Браяна. — Ичусаите прехвърлят отровни вещества в нашия свят, материя, която се взема отнякъде. Разбирате ли? Повечето неща, създадени от унмерите, всмукват материя или енергия от друго място и я оставят в нашия свят.
— Вакуумните мушици… — почна Браяна.
— Вакуумните мушици не са създадени от човешка ръка — почти извика Маскелин. — Те са живи твари, притежаващи същите наследствени способности като унмерите. И това е ключът към загадката. Откъде са се появили? Какво става с материята, която отнемат от вселената? Къде отива? Равновесието трябва да се запазва по някакъв начин. Трябва да има размяна.
Браяна се намръщи.
Маскелин шареше с поглед по предметите на масата.
— Вселената се разширява във всички посоки — зашепна той. — Елементарните частици на материята изстиват и престават да трептят. Но между две еднакви частици не може да съществува пространство. С намаляване на различията все повече частици се озовават на едно и също място във вселената, независимо от това колко са отдалечени едни от други. Огромни райони от космоса се събират на едно място, една-единствена точка, която съществува почти навсякъде и в едно и също време. Създава се невъобразимо по сила налягане, което продължава да расте и расте и накрая… — Той я погледна въпросително.