Тя повдигна рамене.
Маскелин въздъхна.
— Виждам, че не приемате всичко това сериозно.
— Мистър Маскелин, не сме ви довели тук, за да изучавате космоса на наши разноски.
— На ваши разноски? — Той поклати невярващо глава. — Госпожо Маркс, ако теорията ми е вярна, тогава е напълно възможно наоколо все още да съществуват останки от предишната вселена. — Той посочи с пръст небето. — Замръзнали, умиращи и изначално чужди на всичко, което бихме могли да си представим. Ако унмерите са общували с обитателите на една от тези космически останки и ако наистина умеят да преместват материя между там и тук, тогава трябва сериозно да се замислим за последствията от заробването на тяхната раса.
Тя махна с ръка.
— Добре, продължавайте.
— Светът ни потъва — каза той. — Каквато и сделка да са направили унмерите с отсрещната страна на космоса, очевидно нещата са тръгнали в неправилната посока. — Въздъхна. — Не съм търговец, но зная, че когато едната страна не изпълни поетите задължения, другата обикновено е ядосана.
16.
Пертика
Грейнджър се събуди от ужасни вибрации. Подскочи, за миг объркан, преди да си спомни къде се намира. През прозорците се процеждаше зеленикава светлина и къпеше в призрачни отсенки причудливите унмерски прибори на масата. Грейнджър стана, като присви болезнено устни от изопването на шагреновата кожа, и разтри безчувствените си пръсти. Беше ужасно студено. Дъхът му излизаше на пара. Той се загърна с одеялото и се наведе към прозореца.
Зеленикав лед върху зелено море. Зад прозореца се простираше Злачно море, върху саламурената повърхност подскачаха ледени блокове — огромни, на места покрити със сняг, но иначе гладки и лъскави, като бутилки от потъмнено стъкло. Откъм носа на кораба се чуваше приглушен тропот от сблъсъка на кораба с леденото поле. Грейнджър извади от капитанския гардероб подплатено с кожа палто, напъха вкочаненото си тяло в него, после се качи на палубата.
През нощта бе валяло. Върху металната кула на мъртвешкия кораб се бяха образували огромни ледени кристали, от разкъсания спинакер се поклащаха висулки. Вятърът им бе придал невероятни форми. Под обувките на Грейнджър хрущеше твърд сняг. Той загреба шепа и го лапна.
Безкрайно ледено поле се ширеше пред мъртвешкия кораб: приличаше на лъскава изумруденобяла плоча. Зад кораба имаше канал от зеленикава вода, прокаран от металния корпус. Грейнджър отиде на носа и огледа хоризонта. На около левга на север над водата се подаваха гранитни скали, обветрените им стени бяха покрити със сняг. На върха им се издигаше самотна сграда без прозорци, издялана от камък, върху която стърчеше висока стоманена кула.
Странната постройка излъчваше някаква невъобразима печал, която проникваше чак до костите. Сградата бе източникът на енергията на мъртвешкия кораб и не можеше да е друго освен крайната му цел. Силата, насочвала ледоразбивача към неговата собствена спасителна лодка; силата, довела го тук, в крайния север, несъмнено извираше от това място. За да си осигури контрол над кораба, Грейнджър трябваше да преустанови тази намеса.
Заоглежда сградата и кулата. Търсеше каквито и да било признаци на живот, но виждаше само завихрените пред тъмната фасада снежинки.
Откъм носа на кораба продължаваха да се чуват трясъци от натрошените ледове. Въздухът бе студен и режеше като нож. Грейнджър потърка ръце и тропна с крака върху палубата, опитвайки се да пробуди някакви осезания във вкочаненото си тяло. По някое време забеляза, че в подножието на скалите има старо пристанище. Ледената покривка там бе по-тънка и напукана на местата, където саламурата се бе процеждала отгоре. С приближаването си ледоразбивачът забави ход, докато бръмченето откъм палубната кула не утихна съвсем.
Корабът измина по инерция последните няколко разтега и се удари лекичко в кея. На палубата се възцари тишина, нарушавана единствено от свистенето на вятъра.
Като се мъчеше да потисне неспокойствието, което караше сърцето му да се свива, Грейнджър метна торбата на рамо и — след седмици в морето — най-сетне стъпи на суха земя.
Тясна каменна стълба лъкатушеше от кея по стръмната скала. На по-опасните места тя имаше ръждясали перила, но повечето бяха паднали в подножието на скалата. Грейнджър тръгна предпазливо нагоре, почти допрял рамо в скалата, като изпробваше с крак всяко стъпало, преди да пренесе тежестта си върху него. На места над стълбата висяха огромни висулки, създаващи ледени коридори. Вятърът виеше като разплакано дете.