Той се намръщи. Нима през цялото това време се бе спускал надолу? Отвън сградата не изглеждаше толкова висока, че да побира помещение с подобни размери.
И сред всичките тези купчини имаше един участък в средата, който бе останал чист. Тук върху неголям каменен пиедестал бе положен кристал с размер на човешка глава. Сияеше ярко и изпускаше снопове постоянно движеща се светлина като огромен фенер на морски фар. Изглежда, бръмченето извираше от този кристал. Грейнджър остави торбата на пода и затъкна зрящия нож в колана си.
Отиде до най-близката купчина и посегна да вземе един меч. Но в мига, в който пръстите му се сключиха върху дръжката, се случи нещо невероятно.
В един момент беше сам, в следващия — заобиколен. Те изникнаха сякаш от въздуха — шестима мъже, облечени в унмерски кожи, невероятно мършави, с хлътнали кървясали очи и обгорена от саламура кожа. И всеки от тях дръпна по един меч от купчината.
Магия.
Грейнджър замахна с оръжието към най-близкия, но противникът му парира мигновено удара. Остриетата се сблъскаха. Грейнджър долови движение около себе си, отскочи назад и противникът му направи същото. И тогава Грейнджър го позна.
Това бе неговото отражение, идентично до последната подробност — от коженото палто, което бе взел от мъртвешкия кораб, до меча, който носеше. Грейнджър завъртя глава, за да огледа другите петима, и те направиха същото. Всеки от тях имитираше движенията му и представляваше негово точно копие. Той вдигна меча и останалите вдигнаха своите мечове. Свали го и те последваха примера му. На лицата им виждаше шест огледални отражения на своето лице. Той пусна меча…
… и мъжете изчезнаха.
Вдигна го и те се появиха.
Един жизнерадостен глас обяви:
— Виждам, че си намерил моя копиращ меч.
Грейнджър и неговите шест копия се обърнаха към стареца, застанал в ъгъла на помещението. Беше нисък, прегърбен и с посивяло лице, носеше стара ризница с няколко размера по-голяма от мършавото му тяло. На челото му бе нахлузена тънка корона, подпряна върху изпъкналия му нос. Кичури жълтеникава коса бяха полепнали по темето му, както мъртви храсталаци се задържат на планински склон. Ако е вярно, че човешкият характер оставя отпечатък върху лицето, то този тук бе намирал доста поводи да се усмихва през живота си. Усмихваше се и сега — огромна зейнала гримаса, стигаща чак до ъгълчетата на очите му.
— Изработен е, за да позволява на сам воин да се сражава едновременно с множество противници — обясни старецът. — Но е доста трудно да ги контролираш. Трябва едновременно да измисляш различни действия, инак копията само ще те имитират. Никога не можеш да ги овладееш напълно. — Той се изкиска. — Мога да покажа доста белези в подкрепа на това твърдение.
Старецът имаше някои унмерски черти, но говореше анейски като лосотанец. Короната му се бе смъкнала на челото и Грейнджър си помисли, че знае причината. Ако този човек се бе сражавал по време на Бунта, тя прикриваше друг белег.
— Някои от останалите изобретения са по-трудни за овладяване — продължи старецът. — Имаш късмет, че не избра един от хихикащите мечове. Това оръжие е в състояние да те накара да разпориш собственото си тяло и да изсмучеш костния си мозък — ако му дадеш възможност. Дори бруталистите се страхуват от него. — Той кимна дружелюбно. — А освен това има фазиращи мечове, и разбира се, вакуумни саби. Неща, за които дори думата ужасен ще е твърде слаба.
— Кой сте вие? — попита Грейнджър. Беше изненадан да чуе гласа си едновременно от шест гърла, но не чак толкова, че да пусне оръжието.
— Казвам се Хериан — отвърна старецът. — Аз съм тукашният оператор.
— Не знаех, че са останали свободни унмери — подхвърли Грейнджър. — Освен Конквилас.
Усмивката на Хериан помръкна.
— Конквилас ще бъде съден от сили, по-висши от нас — отбеляза той и се приближи. — Много отдавна е изгубил правото да се нарича унмер.
Грейнджър забеляза, че короната на стареца едва покрива големия черен белег малко над лявата вежда. „Значи и този не е напълно свободен.“ Хериан беше левкотомиран от Хаурстаф. Но ако някога го бяха заловили и осакатили в Ел, как се бе добрал дотук?
Старецът крачеше нехайно между купчините.
— Много от тези изобилварници са били използвани за складове по време на войната. Драконите не обичат да влизат в тях. Не и когато са с подобни размери. — Той се спъна в нещо, изруга, наведе се, вдигна някакъв предмет и го запокити надалече. Беше кутия. — Само боклуци има тук. — Доближи се до кристала и го разгледа внимателно: трепкащата светлина къпеше лицето му. За един миг изглеждаше обсебен от някаква мисъл, но после каза: — Поглеждал ли си го отблизо?