— Как да изляза оттук? — отвърна с въпрос Грейнджър.
Хериан не отговори.
— Как да си върна контрола над броненосеца?
Старецът продължаваше да гледа в кристала.
— Ледоразбивачът — натърти Грейнджър. — Кажи ми как да го управлявам.
— Не можеш да го управляваш — отвърна старецът. — Само капитанът може.
— Капитанът е мъртъв.
Хериан се усмихна.
— Но това не му попречи да достави стоката и после да те докара тук, нали? — Погледът му се върна към скъпоценния камък, който сега сияеше още по-ярко. Цветът на светлината също се бе променил. Върху ризницата на стареца подскачаха розови отражения. — Не е ли хипнотизираща? — попита той. — Говоря за светлината. — Лъчите вече достигаха купчините предмети зад него. Всеки предмет, докоснат от лъчите, оживяваше. Дълбоко в купищата засияха кехлибари. Енергийни оръжия бръмчаха и пукаха. За изненада на Грейнджър се появиха нови негови копия. Той доближи Хериан и копията го последваха.
— Привлича те, нали? — попита Хериан.
Грейнджър спря.
— Времето е хоризонт — продължи мъжът. — Ентропатите го използват да контролират градиента, темпото на пространствените потоци. Не можеш да ги видиш, но те са винаги около нас. Ако този уред ги пропусне едновременно, вселената ни ще се разпадне ей така. — Той погледна Грейнджър и щракна с пръсти. — Бум! Ще се смачка в миг.
Сиянието на кристала вече изпълваше цялото помещение. През отворите му Грейнджър успя да различи черна равнина под пламтящо небе. Завеси от розова и златиста светлина закриваха частично хоризонта. Проблясваха светкавици. Той пристъпи напред, сепна се и спря. Всички негови инстинкти крещяха да не се доближава повече. Небето вътре в камъка продължаваше да пулсира и да се извива. Обкръжаващите го копия внезапно закрачиха напред. И Грейнджър установи, че неволно ги следва.
Спря до Хериан, без дори да е вземал решение да го приближава. Сега вече виждаше, че равнината в камъка не е земя, а огромно черно море, съвсем пусто, ако се изключеше самотна конична скала, издигаща се над катранените води. И върху този самотен остров стърчеше цилиндрична метална кула, висока и широка колкото вътрешността на залата, в която стояха.
— Какво е това място? — попита той.
— То е това място — отвърна Хериан, — и същевременно не е то. Това е крепост, убежище, врата, последният бастион на мисълта в умиращата вселена.
— Източникът на саламурата?
Хериан се засмя.
— Знаеш ли въобще какво е саламурата?
Грейнджър се поколеба.
Хериан се ухили още по-широко.
— Какво става, когато морето се повдигне?
— Ние потъваме.
— Ограничен отговор, какъвто следва да се очаква от човек — рече Хериан. — Морето се покачва, сушата намалява, гибел заплашва човечеството. — Той се засмя. — Саламурата никога няма да спре да приижда. И след сто и след милион години, дори когато атмосферата се разреди и изчезне, а тази нещастна планета привлече към себе си луната и небето. Тя ще изпълни вакуума между звездите далеч след като моята раса напусне този свят, а твоята загине. Това не е оръжие, а катализатор — бульонът, от който ще възникне новият космос.
— Кой го е пратил тук?
Хериан сви рамене.
— Сключихме сделка.
— С кого?
Изведнъж помещението се разтресе. От купчините с предмети наоколо заструи светлина, сякаш кехлибарът вътре в тях внезапно бе пламнал. Хериан се ухили.
— Скоро сам ще видиш. Усетили са те и задействаха тунелите. — Махна към най-близката стена, където в отвора на вратата пулсираше зелена светлина. — Не обичат натрапници.
Грейнджър сграбчи стареца за ризницата.
— Кои са те?
Лицето на Хериан блесна.
— Твоята раса би ги нарекла богове — рече той. — Моята ги смята за господари на ентропията. — В очите му се четеше страхопочитание. — Можеш ли да си представиш величината на това постижение? Да успееш да се възпротивиш на оформянето на сингуларна… даже за миг?
Грейнджър го разтърси.
— И ти си ги поканил тук?
— Не аз — отвърна Хериан. — Аз съм само оператор.
Още докато произнасяше тези думи някой сграбчи Грейнджър отзад. Една силна ръка го стисна за врата и го дръпна. Грейнджър реагира мигновено и заби лакът в ребрата на невидимия противник.
Нещо го блъсна в корема и му изкара въздуха. Ударът бе дошъл от нищото. Грейнджър не бе видял кой го удря, ала почувства, че хватката на противника му отслабва. Той се освободи, завъртя се…