Грейнджър взе камъка и го отнесе при люка. Откъм отвора го посрещна леден полъх. На няколко разтега под него полукръглата колона изпускаше бледо сияние под едноцветното небе. Нито една снежинка не се задържаше върху гладката ѝ повърхност.
— Какво правиш? — възкликна Хериан.
Грейнджър хвърли камъка през люка. Той попадна в една вдлъбнатина в средата на колоната, претърколи се в съседната и там замря.
Хериан допълзя до люка и изпъшка.
— Ще си го получиш — каза му Грейнджър. — Но искам нещо в замяна.
Старецът не откъсваше поглед от камъка.
— Онзи меч, който вдигнах — рече Грейнджър. — С копията…
— Какво?
— Покажи ми как да го използвам.
— И това ли е всичко? — попита Хериан. — Искаш да овладееш Копиращия меч?
— Това е само началото — отвърна презрително Грейнджър.
Помещението изглеждаше като обикновена лекционна стая, с дървени скамейки, монтирани в полукръг. Беше пусто, ако се изключеха четирите хаурстафски магьосници. Почти незабележими промени в израженията им подсказваха на Янти, че водят дискусия, макар да не можеше да ги чува. Браяна Маркс погледна сестра Ула, която едва забележимо поклати глава. Останалите две не сваляха очи от Янти, сякаш познаваха и най-закътаните тайни на душата ѝ. Бяха много по-стари — Янти не бе виждала толкова стари хора — и изглеждаха като планински върхове над обветрен масив.
— Няма никакъв смисъл да го правим — заговори внезапно Браяна. — Защо да не ѝ позволим да чуе какво казваме? Няма да го повтарям два пъти заради нея. Ако смисълът на медиумната атака е да причинява болка, страдание и смърт, тогава тя се справя невероятно добре.
Сестра Ула подскочи.
— Не можем да позволим в редиците ни да се загнезди беззаконие и анархия!
Браяна я изгледа с почти любопитно изражение.
— Анархия? Не драматизирай нещата, Ула. Загубата на едно момиченце едва ли има кой знае какво значение за света. А и не може да се каже, че даваше особени надежди.
— А родителите? — не се предаваше сестра Ула.
— Защо, за бога, ще трябва да ги информираш?
— Нали рано или късно ще научат…
Браяна вдигна ръка.
— Достатъчно сме богати, за да се справим с възможните последствия. Не ни занимавай с подобни морални проблеми. Родителите ѝ трябва да се радват, че е получила възможността да се обучава тук.
Сестра Ула отвори уста, сякаш се готвеше да възрази, но се отпусна в креслото.
Браяна се обърна към Янти.
— Мара каза, че си превърнала мозъка на онова момиче в желе.
Лицето на Янти пламна. Тя пристъпи от крак на крак. Искаше да отвърне, че го е направила неволно, че вината не е нейна и че иска да я пуснат да си върви. Но едва ли щяха да ѝ позволят след всичко това. Тя сведе глава.
Браяна внезапно се разсмя.
— Така ли мислиш, Ула? — попита тя. — С интерес бих те гледала как го правиш.
— Не ме изкушавай — изръмжа сестра Ула.
Известно време никой не заговори и Янти реши, че сестрите са се върнали към телепатичното си общуване. Но после Браяна каза:
— Сестра Ула е на мнението, че си използвала чужда помощ. Така ли е, Янти?
Янти не отвърна.
— Ако не възразяваш — продължи Браяна, — бих искала да разгледам тези очила.
— Те са най-обикновени очила…
— Тогава значи няма да възразиш…
— Не! — извика Янти. — Те са си мои! — От очите ѝ бликнаха сълзи и замъглиха погледа ѝ. Тези жени нямаха право да искат от нея да се откаже от зрението си — никакво право нямаха. Сега вече всички — освен Браяна — я гледаха гневно.
Сестра Ула изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от негодувание.
— Искам веднага да ми ги дадеш — рече тя. — Инак ще дойда и сама ще ги взема.
— Ами опитай се — сопна се Янти.
Браяна вдигна ръце.
— Достатъчно. — Плъзна поглед по лицата на другите сестри и накрая насочи вниманието си към Янти. Лицето ѝ омекна.
— Янти, тук има място за теб, но само ако ни помагаш. Няма да толерирам заплахи. Искам да си откровена и любезна с нас, както бяхме ние с теб. — Усмихна ѝ се. — Сега вече не можем да те върнем в класната стая.
— Но аз не исках да я… — Янти млъкна, после се разрида.
Браяна стана и я прегърна през раменете и сега вече Янти заплака неудържимо. Цялото ѝ тяло се тресеше. Лещите на очилата се напълниха със сълзите ѝ. Тя се притисна отчаяно в Браяна.
— Съжалявам… Съжалявам…
Водачката на хаурстафите я погали по главата.
— Успокой се. Не си направила нищо, за което да съжаляваш. Имаш нужда само от малко обучение. — Продължаваше да притиска Янти към себе си. Накрая я улови за раменете и я погледна в очите. — Щом можеш да го направиш с човек, представи си какво би сторила на унмер.