Янти подсмръкна и поклати глава.
— Това е, което правим тук, Янти — каза Браяна. — Същото, което учат съученичките ти и за което даде живота си бедната Каролайн.
— Констанс — поправи я Янти.
Браяна кимна.
— А когато видиш на какво са способни унмерите, ще разбереш колко е важно съществуването на Гилдията. Жени като нас пречат на този свят да се разпадне. — Тя се обърна към другите три магьосници. — Мисля, че вече е готова за тъмниците.
Сестра Ула поклати глава, но другите две се спогледаха.
— Няма връщане назад, решиш ли да минеш по този път — рече едната. — Тя ще бъде обвързана с нас — за добро или лошо.
Браяна направи кисела гримаса.
— Не бъди мелодраматична, Бетани. Винаги можем да я убием. — Доближи устни до ухото на Янти. — Шегувам се. Но приемането ти в Гилдията ще има други последствия. Маскелин трябва да бъде екзекутиран за престъпленията си.
Янти я изгледа невярващо.
— Ами жена му? Синът му?
Браяна я погледна учудено.
— И тях ли искаш да убиеш?
— Не, имах предвид…
— Трябва да пазим нашето семейство от хора като Маскелин — продължи магьосницата. — Семейството е важно, нали?
Очите на Янти отново се напълниха със сълзи и тя кимна.
Браяна протегна ръка.
— Тогава ела с мен.
Всичко, което се случи след това, стана много бързо. Янти усети, че я дърпат навън. Браяна Маркс я водеше със забързана крачка из двореца, по стъклени черни коридори и през помещения, в които жени я разглеждаха с мрачно мълчание. Спуснаха се по широка стълба, сетне по втора, трета и четвърта, докато Янти не им изгуби бройката. Знаеше единствено, че са много дълбоко под земята. Най-сетне стигнаха една невзрачна врата в малко каменно преддверие. Браяна пъхна ключ в ключалката и го завъртя.
Излязоха на тераса, разположена високо на стената на огромна ярко осветена галерия — една от четирите платформи, свързани с кръстосани през средата метални мостчета. Хиляди перлени фенери висяха от каменния таван, озарявайки пространството с неприятна белезникава светлина. Под мостчето се простираше лабиринт от бетонни килии без покриви, всяка с ширина не повече от шест разтега. Стотици малки отвори, през които човек би се проврял с мъка, свързваха всяка килия с една или повече от съседните в на пръв поглед хаотичен ред. Янти доближи края на терасата и погледна надолу. Под мостчето бе монтирана сложна система от водопроводни тръби, завършващи с душове над всяка килия. Изглежда, предназначението им бе да къпят обитателите на килиите.
Стотици унмери обитаваха този сив лабиринт, едни сами, други на малки групички. Всичките бяха голи и невероятно мършави. Подпираха се на стените или седяха на пода и дремеха. Ромоленето на гласовете постепенно утихна, когато унмерите забелязаха, че ги наблюдават отгоре.
— Навремето тук са се провеждали изпитания за медиумни способности — обясни Браяна и гласът ѝ отекна надалече в галерията. — Но после започнахме да държим екземпляри за разплод. Разбира се, всичките са левкотомирани, така че няма никаква опасност. Храна им хвърляме отгоре, пак отгоре ги мием и използваме киселина, за да насочваме избраните екземпляри към вратата за отвеждане.
Гърлото на Янти беше пресъхнало. Те всички гледаха към нея!
— Левкотомията им осигурява възможност да живеят в уединение — поясни Браяна. — Не се налага постоянно да ги следим с медиуми.
— Изглеждат толкова нещастни…
— Нещастието е цената на свободата — отвърна Браяна. — Не можем да им позволим да минават през стени или да карат разни неща да изчезват. И така са си добре. Ела, ще те отведа в зоопарка. — И тръгна забързано по мостчето.
— В зоопарка? — попита Янти.
— Там държим тези, на които не сме бърникали в мозъците — подхвърли магьосницата през рамо.
Янти се подвоуми, после се затича след нея. Мостчето изтрополи под краката ѝ. Стараеше се да гледа право напред, за да не вижда жалките същества долу. Настигна Браяна тъкмо когато тя стъпваше на отсрещната тераса. Браяна отключи друга врата и въведе Янти в коридор, осветен от перлени лампи, увиснали под мрежест таван. Вратата в дъното водеше към следващ коридор и нова стълба, която се спускаше още по-надолу.
Докато стигнат дъното, Янти едва си поемаше дъх. Влязоха в овална крипта със стени, облицовани с кървавочервено морско дърво и украсени с медни заврънкулки. Поне десетина врати водеха в различни посоки, всяка изработена от стъкло в различен цвят. Тук беше хладно и ухаеше на парфюм.