Янти усещаше зад вратите присъствието на много хора. Вътрешният ѝ взор бе заслепен от светлините на техните възприятия: бяха стотици, може би хиляди. Но въпреки вълнението си тя задържа съзнанието си в своя ум. Несъмнено предстоеше да види с очите си най-голямата тайна на Хаурстаф.
Браяна отвори една врата.
Първото впечатление на Янти от килията бе, че е обърната наопаки. Светлината нахлуваше през широки стъклени плочи, вградени в пода. Плочите имаха различна форма и размер — квадратни, овални и продълговати. В центъра на помещението се издигаше малка дървена постройка, като миниатюрна наблюдателна кула или високо кресло. Стълбички от всяка страна осигуряваха достъп до покритата с възглавници седалка на върха. Там се бе настанила млада магьосница със семпла бяла роба. Гледаше надолу през стъкления под, но сега вдигна очи към Браяна и Янти.
— Някакви проблеми? — попита Браяна.
Магьосницата на високото столче не отговори.
— На глас — подкани я Браяна.
Жената погледна Янти с любопитство и отвърна:
— Не и при мен. Но имахме инцидент в седми апартамент.
— Кой беше на столчето?
Младата жена сви рамене.
— Една от новите. Мисля, че не прецени правилно обстановката.
— Пленникът оцеля ли?
— В известен смисъл.
Браяна и Янти се приближиха и момичето погледна към стъкления под. Отдолу имаше спалня, богато обзаведена като в дворец, със сатенени чаршафи и меки възглавници на леглото, подът бе застлан с ивънсроумски килим. Картини и гоблени красяха стените и придаваха на помещението помпозен изглед. Една от двете врати водеше към баня и таванът там също бе остъклен. Зад другата започваше просторна всекидневна. През прозрачния ѝ покрив Янти видя млад мъж, излегнат на червено канапе и зачетен в книга. Той я погледна безизразно, после се върна към разтворената книга. В дясната част на всекидневната имаше писалище и лавица с много книги. Високото столче на магьосницата ѝ позволяваше да наблюдава всички помещения.
Браяна стоеше точно над мъжа във всекидневната. Тропна с крак по пода и каза:
— Как е принцът днес?
Младият мъж се прозя, но не вдигна глава.
— От месеци ме игнорира — обади се магьосницата на стола. — Почти не ме поглежда.
— Е, сигурно вече отдавна си свикнала — подсмихна се Браяна. — С лице като твоето…
Магьосницата не отговори. Янти стъпи на стъкления под. Не можеше да откъсне поглед от младия мъж. Вероятно бе на нейната възраст, а изглеждаше толкова спокоен и уверен в своя луксозен затвор. Дори може би малко арогантен? Очевидно знаеше за присъствието на жените в помещението над него, но предпочиташе да се преструва, че ги няма и че спокойно прелиства страниците на книгата с дългите си пръсти. Имаше бледо, леко женствено лице, обрамчено от сламеноруси коси, и беше облечен със сако от червен плюш, обточено със златист ширит.
— Този не е левкотомиран — каза Янти.
Браяна вдигна очи.
— Не можем да постъпим така с кралския син. Няма да е цивилизовано. — Отново погледна надолу. — Не и докато се държи възпитано.
„Унмерски принц?“ Странна мисъл: унмерите да имат свое кралство.
— Първите императори са се опитвали години наред да създадат материален затвор, в който да държат унмери — продължи Браяна. — Без медиуми и постоянно наблюдение, само стени. Потапяли ги под водата. Използвали вериги и въжета да ги окачват над дълбоки ями. — Закрачи по пода, загледана в младежа долу. — Безуспешно.
— Няма ли просто да пропаднат през дъното на ямата? — попита Янти.
— О, биха могли, за известно време — отвърна Браяна. — Петдесет стъпки плътна скала, дори сто. Но има ограничение за количеството материя, което биха могли да разрушат преди да се изморят. Рано или късно падането им се забавя. — Тя махна с ръка. — Не това е проблемът. Искам да кажа, проблемът не е в това, което разрушават, а в това, което правят, когато никой не ги гледа.
— Иманярски предмети? — попита Янти.
— Могат да прекарат дни наред надвесени над някой камък и да напяват монотонно или да нашепват нещо. Сякаш се молят. А когато приключат, каменният или метален къс вече не е нито камък, нито метал.
— И вие ги гледате непрестанно?
— За тяхна собствена защита — каза Браяна. — В противен случай ще трябва да ги убием. — Тропна отново по стъкления под. — Така ли е, Марквета?
Младият мъж продължаваше да не им обръща внимание.
Браяна присви устни и изведнъж Янти усети нещо във въздуха — едва доловими вибрации, като тиха музика. Младият принц в стаята под тях извика, изпусна книгата, притисна слепоочията си с ръце и лицето му се сгърчи от болка.