Извади изпод леглото пакет, увит в кафява хартия, и я разкъса. Вътре имаше войнишка униформа и кожен портупей. Маскелин се съблече и после облече униформата. Тежката памучна куртка имаше вълнена подплата и му пасваше точно. Предполагаше, че топли достатъчно. Нагласи портупея върху куртката и затегна каишките около кръста и под мишниците. Множеството джобове бяха предназначени да побират муниции, но свръзката на Маскелин бе уредил да ги разширят и подсилят с тел. Освен това на колана отзад бяха поставени медни куки, на които бе прикрепено малко чувалче, пълно с пясък.
След като приключи с обличането, Маскелин провери закопчалките за втори път. Портупеят беше тежък и неудобен и чувалчето с пясък предизвикваше неприятно напрежение в раменете. Маскелин влезе в банята и постави фенера върху резервоара за вода. Свали седалката на тоалетната и стъпи върху нея. Оттук можеше да стигне осемте баластни сфери за колесница, подпрени на тавана. Взе ги една по една и ги прибра в джобовете на портупея, като ги закопча с метални катарами. Сега портупеят започна да го повдига нагоре: бе готов да полети, но тежестта на тялото му все още го задържаше. Когато и последната сфера зае мястото си, той излезе от помещението.
Носеше се съвсем леко над пода.
„Не е добре.“ Трябваше да намали леко теглото.
Върна се в тоалетната, вдигна седалката и си разкопча дюкяна. Малко по-късно главата му опря в тавана. Закопча се и взе перления фенер. Допълнителното тегло бе достатъчно, за да се върне на пода. Прекоси банята с няколко скока, като се оттласкваше от стените, и влезе в спалнята. Спря при вратата на терасата, пъхна пръсти във фенера и нагласи механизма за усилване. Светлината засия по-ярко. Той постави фенера на пода и се тласна навън през вратата на терасата. Докато се издигаше покрай кулите на двореца, гледаше как терасата се отдалечава под него. Лекият ветрец го понесе на югоизток, над гората с военния лагер и право към брега. Дворецът се смаляваше: прозорците му блещукаха като скъпоценни камъни.
Но светлината от фенера на неговата тераса вече бе по-ярка от всички останали светлини и продължаваше да се усилва.
Маскелин летеше над долината и се наслаждаваше на прохладния благоуханен въздух. Под краката му се точеха стотици акри гъсти гори. На изток се виждаше тъмносинята лента на Ирия, леко фосфоресцираща между нивите, отзад бе тъмният масив на планината. Курсът му щеше да го отведе точно над военния лагер, но не можеше да се направи нищо. Можеше само да се надява, че часовоите са насочили телескопите си към двореца.
Светлината на неговия фенер вече сияеше като малко слънце. Дори от това разстояние му беше трудно да гледа право към него. Механизмът за усилване едва ли щеше да издържи още дълго. Маскелин знаеше, че скоро ще се повреди.
„Всеки момент ще се случи…“
Светлината затрептя. А после в сърцето на двореца избухна огнена топка. Миг по-късно до него достигна звукът от взрив: остър пукот, последван от продължителен грохот. Ударната вълна премина през въздуха около него и го тласна напред. Откъм военния лагер долу долетя вик, последван от пронизителния вой на сирена. Маскелин продължаваше да се носи в нощта — самотна прашинка между милиардите звезди.
Колкото по-високо се издигаше, толкова по-студен и разреден беше въздухът. Скоро го усещаше като леден полъх в дробовете си. Портупеят го притискаше болезнено под мишниците. Маскелин духаше върху пръстите си и ги разтъркваше, за да поддържа кръвообращението. Устните и лицето му бяха изтръпнали. След малко разкопча един от джобовете и освободи сферата, която се стрелна нагоре и се изгуби в небесата. Маскелин се запита колко ли такива има там горе, реещи се вечно между световете. Започна да се снижава, по-бързо, отколкото му се искаше, и затова отвори торбата с пясъка и изсипа няколко шепи, за да забави скоростта.
Продължаваше да лети над поля и горички, рееше се в мрака като някакъв причудлив магьосник. Мина над една селска къща с ярко сияещи прозорци. Долу нямаше никой, който да го забележи. Прелетя над река Ирия и известно време следва пътя, преди вятърът да го отнесе към нивите отвъд. По някое време се носеше толкова ниско, че обувките му опираха в короните на дърветата, докато изхвърляше с отчаяна бързина още пясък.