Най-сетне стигна на половин миля от Кръстовищния хан, където пътят за двореца пресичаше реката. Сега вятърът го носеше право на запад и го отдалечаваше от пътя и уговореното място за среща, така че Маскелин реши да кацне. Освободи още една сфера и започна да контролира скоростта на снижаване с изхвърляне на пясъчен баласт.
Приземи се меко на затревено поле на няколко крачки от пътя, потърка доволно ръце и тръгна към хана.
Свръзката го чакаше вътре. По каменните стени трептяха сенки от разпаленото огнище. Няколко дълги прашни маси бяха подредени покрай стените, но в този късен час пейките до тях пустееха. Дори ханджията се беше прибрал да спи и бе оставил самотния посетител да се обслужва сам. Мъжът вдигна глава, когато Маскелин влезе, ухили се и побутна глинена чаша към него.
— Студеничко е навън, а?
— Радвам се да те видя, Хоулиш. — Маскелин продължаваше да търка енергично ръце. — Бъди добро момче и сложи още дърва в огъня.
Капитанът се наведе и пъхна в огнището още съчки. Пламъците се разгоряха, придружени от силен пукот.
Маскелин се настани до Хоулиш и попита:
— Видя ли се с жена ми?
— Възстановява се доста добре.
— А Джонтни?
— Добре е и той, добре е. Очакват ни преди зазоряване.
Маскелин отпи от медовината и се облегна назад.
— Мислех си, че няма да е зле, ако отложим бягството.
Капитан Хоулиш втренчи поглед в него.
— Поне за няколко дни — добави Маскелин.
Хоулиш също отпи и бавно остави чашата на масата.
— Ти плащаш, Маскелин, но мисля, че допускаш грешка. По тези места новините пътуват бързо. Тази страна гъмжи от медиуми.
— Медиуми, които ми отнеха нещо, което ми принадлежи — посочи Маскелин. — Човек с моето положение не може да позволи една подобна кражба да остане ненаказана. Въпрос на собствено оцеляване.
— Няма да ти върнат онова момиче.
— Така е — призна Маскелин. — Не съм и очаквал да го направят. — Извади една хартийка и я подаде на капитана. — Питам се дали не би могъл да ми набавиш тези неща.
Хоулиш разгъна листчето и го прочете. После каза:
— С пушките няма да е проблем. Инструменти за рязане, саламурена газ, ичусаи — ако имаш достатъчно пари. Също не са проблем. — Поклати глава. — Забрави за вакуумните мушички. Дори не знаех, че са останали от тях на този свят, докато не извади проклетата аркебуза. — Ухили се. — И за какво са ти толкова много фенери? Да не подготвяш война или бал?
— По малко и от двете.
— Ще ми е по-лесно да го обясня, ако махнеш този пистолет от главата ми — каза Хериан.
Грейнджър продължаваше да държи оръжието насочено към главата на стареца — същото оръжие, което Хериан се бе опитал да използва преди малко срещу него, единственото устройство в тази проклета бърлога, което, доколкото можеше да определи, не криеше в себе си някоя злодейска изненада.
Стояха до разбития пиедестал в централната зала на предавателната станция. Без ярката светлина на кристала сумракът вдъхваше известно спокойствие, но повечето предмети наоколо, изглежда, бяха престанали да функционират. Хериан го бе уверил в противното.
Старецът разпери ръце. Доближи най-близката купчина и седна.
— Има един разказ, за човек, който веднъж сключил сделка с унмер — заговори той. — Бил роб, без особена стойност за никого, но предложил нещо, което пробудило интереса на един велик ентропичен магьосник на онова време. Виждаш ли, този роб смятал, че е изобретил метод за вечен живот.
Грейнджър се заслуша.
— Помислил си — продължи Хериан, — че ако успее да плени отражението си между две огледала, то ще остане там завинаги. И ще съхрани някаква част от самия него. — Той се намести намръщено, пъхна ръка под себе си и измъкна някаква джунджурия. — Но макар че нагласил две огледала едно срещу друго, робът така и не успявал да се измъкне достатъчно бързо между тях, за да остави отражението зад себе си. — Вдигна глава към Грейнджър. — Ала магьосникът решил, че ако успее да забави достатъчно светлината, отражението може да се задържи. Разбира се, не го било грижа за роба, а за решаването на поставения проблем.
Грейнджър седна до него и отпусна пистолета на коляното си.
— И така, магьосникът опитвал какво ли не, за да забави светлината. Изпълвал пространството между огледалата с разнородни газове, течности и призми. Нищо не се получавало. И тогава му хрумнала една идея. Нямало нужда да забавя светлината. Достатъчно било да увеличи разстоянието между огледалата. Ако светлината от лицето на роба пътува достатъчно дълго, за да стигне отсрещното огледало и да се отрази, робът няма да е там, когато отразената светлина се върне. Трудната част била да изработи две идеални огледала и да ги постави на достатъчно разстояние.