— Реджина, той знае съвсем точно къде я държат.
Тя не изглеждаше убедена.
Мелор подаде на Маскелин фенер и той го отвори и настрои внимателно механизма вътре. После извади джобния си часовник и отбеляза времето. Мелор зареди фенера в оръдието.
— Нали знаеш какви са исканията? — обърна се Мелор към момичето.
Тя кимна.
— Дума по дума?
— Дума по дума.
Маскелин си запуши ушите.
— Огън!
Мелор дръпна връвта и дулото на оръдието се прибра назад с внезапно и оглушително буум. Огнена топка литна към небето, извиси се над дърветата и се изгуби от поглед. Маскелин погледна хората на Мелор и кимна. Те се обърнаха и забързаха към пътя.
— Очаквах по-голям тътен — каза капитанът.
В този момент небето над тях изригна в огън. Последвалата ударна вълна откъсна короните на стотици дървета и ги отнесе в ураганен полъх над главите им, докато хиляди еха разтърсваха долината. Маскелин, Мелор и момичето се хвърлиха на земята. Планината продължи да се тресе още няколко секунди.
— А сега прати исканията, ако обичаш — обърна се Маскелин към момичето.
Тя се изправи разтреперана и си пое дъх. След малко съобщи:
— Готово.
— Някаква реакция?
— Все още не.
Зачакаха.
— Те казват… — почна момичето, спря и поклати глава. — Казват: не, казват, че…
— Дума по дума.
— Не мога дума по дума. Сега спорят и… почакайте… — Тя вдигна ръка. — Искат да спрете…
— Да го чуя точно.
— Трябва незабавно да спрете атаката. Хаурстаф не преговаря с терористи. Те ме… Те ме засипват с въпроси — за вас, за това къде се намираме.
— Това следваше да се очаква.
— Не знаят откъде е дошъл изстрелът.
Маскелин погледна Мелор и той почна да зарежда оръдието.
— Кажи им, че следващият снаряд ще срути планината над двореца — каза Маскелин на момичето.
— Ами Янти?
— Направи каквото ти казвам.
Тя се поколеба за миг.
— Почакайте. Те искат да разговарят. Предлагат да се срещнат с вас. — Поклати глава. — Става голяма бъркотия. Нещо странно се случва там. Губя връзка с всички.
— Изключват ме значи — изръмжа Маскелин.
— Не…
Той вдигна поредния фенер, настрои механизма и го подаде на Мелор.
— Пет градуса по-ниско. Чуха предупреждението.
— Какво правите? — попита момичето.
Капитанът хвана Маскелин за ръката.
— Не се уговорихме така.
— Вече е в дулото. — Маскелин се ухили. — И тиктака.
Мелор дръпна въжето и във въздуха излетя втори снаряд.
Откъм хълма на юг долетя звук от престрелка.
— Сър, излязоха на нашите позиции — докладва Мелор.
Този път грохотът от взрива бе много по-силен. Ярък блясък озари върховете на планините. Земята под краката им се разтресе.
— Улучи скала — каза Маскелин.
Огромен облак прах се вдигна над горското било. Секунди по-късно върху тях се посипаха ситни камъчета. Маскелин остана прав, заслушан напрегнато.
— Продължават да стрелят — каза след малко. — Защо още стрелят?
Сега вече — след като ехото от взрива бе утихнало — го чуваше съвсем ясно. Ритмичното ра-та-та на стрелковите оръжия, придружено от приглушения бумтеж на оръдията.
Маскелин се обърна и погледна към другия край на долината. И там забеляза малък блестящ летателен съд, увиснал високо над земята. Той се стрелкаше хаотично, за да избегне белите облачета. Военните се опитваха да го свалят.
Беше унмерска колесница и се носеше към тях.
Янти летеше из тъмното пространство, но вече не беше изгубен и уплашен дух, а предвестник на смъртта. Докато смазаното ѝ тяло продължаваше да лежи на пода на килията, тя се скиташе накъдето пожелае. И използваше тази възможност, за да сее разрушение. Местеше се от стая в стая, обладаваше умовете на хаурстафите и ги унищожаваше. Възприятията им гаснеха зад нея и оставяха разширяващи се петна мрак.
Тя се стрелкаше между кухнята и банкетната зала, през стени и подове, и гасеше човешки животи като пламъчета на свещи. Виждаше бягащи с писъци момичета, докато приятелките им падаха мъртви. Стотици се опитваха да напуснат двореца. Но бяха твърде бавни и уязвими и тя ги косеше като ураган. Умовете им бяха прозорци, които те не можеха да затворят. Не можеха да я задържат отвън — нито да се скрият от нея.
Дворецът потъваше в мрак, понеже коридорите му се изпълваха с мъртъвци. Скоро единствените светлини идваха от подземията, където държаха унмерите, и от сновящите между труповете на своите господари човешки слуги. Янти ги остави да живеят. Вниманието ѝ се насочи към килията на инквизитора.