Страниците нататък бяха празни — достатъчно място за живота на още хиляди хора, ако бе готов да положи тежестта му върху съвестта си. Той огледа жалкото помещение, кутиите, в които капеше вода, и дупката, която бе пробил в пода, после попита:
— По кое време пристига „Алабастров тътен“?
— Имаме още няколко часа.
— Дали са пратили списъка?
Крийди повдигна рамене.
— Няма смисъл да проверяваме. Все още получаваме пленени войници от Ивънсроум и Келоуей. Хю нареди да ги прехвърлят насам след като приключат с разпитите. Все изплашени селяци.
Бяха ходили в Ивънсроум през трийсетте. Грейнджър си спомняше една ферма недалеч от Трепкав ручей, тясно парче земя зад морската стена, с дванайсет акра жито и царевица и още два за пасбище. Имаше стара каменна къща и кухня в градината, овошки и дървен сеновал. Истински живи дръвчета по хълмовете. Зайци. Заповедите му бяха да изгори всичко, да подчини острова с огън и меч, крепост след крепост. Но след това император Хю се ядоса на бавния им прогрес.
Помнеше добре миризмата на пръст, свежия вкус на прясна вода и как брат му Джон събираше ябълки в каската си. Приятно местенце беше Ивънсроум. Казваха, че си заслужавало да се биеш за хубавите неща. Но после си спомни бомбардировката, пожарите и писъците — и холерата, която дойде по-късно. Въздъхна и каза:
— Все пак да тръгваме. По-добре да подраним.
Крийди разглеждаше куклата.
— Държал си това нещо през всичките тези години? И не си ми казал досега? Може би щях да намеря купувач.
— Исках първо да я поправя.
— Да бе — изсумтя Крийди и отново завъртя ръката.
— Оиааам тееее — изписука безпомощното детско гласче.
Отвън, на покрива на затвора, беше чудесен ясен ден, но двамата носеха по навик наметалата си от китова кожа. Човек никога не знае кога може да се извие вятър. Не бяха обличали униформите от години и с моряшките бричове и етугрански кафтани приличаха на тъмничарите, в които се бяха превърнали.
Старият саламурен пречиствател на Суайнкикър стърчеше върху ръждясалите тръби при цистерната и лещите му лъщяха на слънцето като очи на паяк. Грейнджър си отбеляза, че отдавна му е време за сериозно почистване. На десетина стъпки под тях Халсинският канал и множеството му разклонения оформяха мрежа от водни улички с цвят на чай, виещи се между Етугранските тъмници и запречените от понтони и купчини изсъхнала пяна брегове. Край сенчестите кейове се поклащаха лодки, а саламурата под тях бе тъмна и лъскава като бронз.
На местата, където слънцето осветляваше водата между сградите, Грейнджър можеше да различи под морската повърхност смътни очертания — редове зарешетени прозорци и тук-там врати, през които някога вероятно бе пристъпвал старият Суайнкикър. Още по-дълбоко имаше обикновени прозорци като тези в Старо Лосото. Като момче той неведнъж се бе катерил по унмерски фасади под възбудените крясъци на други момчурляци, тръпнещи при мисълта, че от дълбините може да се подаде Старият караконджул, да ги дръпне и да ги вземе. Спомени от един съвсем друг свят. Море Лукс бе изгладило миналото. Там, където преди бе имало кухни и бани, сега плуваха рибни пасажи. Раци и змиорки пълзяха по някогашните тавани в търсене на храна.
Повечето от някогашните съседи на Суайнкикър бяха следвали издигането на морето и сега къщите им хвърляха сенки върху затвора на стареца. Ето там бяха Хоукенови, по-нататък затворът на Дан Катъл, а още по-надолу кръглата кула на мисис Пърсуерър, построена с наследството от мъжа ѝ. Гол до кръста работник стоеше върху скелето до кулата и я замазваше с хоросан, а негов колега изнасяше нагоре тежки дялани камъни и ги редеше в краката му. Неспирният строеж бе неразделна част от живота в Етугра. Извадени от морето тухли и плочи съхнеха върху дървени платформи, преди отново да влязат в употреба. Някои сгради се бяха напукали и рухнали, отказали се от борбата. На трийсетина метра от къщата на Ма Битър сега се виждаше само стърчащият комин. Някой го бе затъкнал с боклуци.
— Виж. — Крийди посочи към канала.
Грейнджър погледна и видя жълтеникава светлинка да се плъзга под мътната вода между затворническите сгради. На пет фатома дълбочина шагренов мъж носеше малко дете. Държеше перлен фенер във вдигнатата си дясна ръка и осветяваше с него потопената улица. Двамата с детето бяха облечени с парцали. Крачолите на панталоните на мъжа се люшкаха около мършавите му глезени. Косата на детето се поклащаше като жълтеникав пламък. Мъжът вървеше с летаргично темпо по морското дъно, после изчезна през зеещата в отсрещната сграда врата.