— Грек!
Старшият администратор вдигна глава от мястото си на масата и го изгледа с мъничките си подозрителни очички.
— Подрани — рече той. Беше ужасно мършав и прегърбен, като закачалка за наметалото си. Носеше прашна перука и имперска тога в пепеляв цвят, украсена със сребърни верижки на раменете. Брадичката му надвисваше над дебелите тефтери като сталактит.
Капитанът му подаде свитък.
— Сто шейсет и трима издъхнали. Хиляда осемстотин двайсет и шест все още дишат и още осемнайсет нарушители на реда се мариноват в резервоарите с морска вода. Това прави общо две хиляди и девет доставени тела.
— Осемнайсет нарушители на реда? — повтори администраторът. — Не е ли множко?
— Дисциплина — отвърна капитанът. — Дадеш на тези хора пръст и те ще те изядат целия — че и заразяват и други с бунтовното си поведение. Освен това знам колко обичаш да ги гледаш, докато съхнат. — Плъзна поглед към близката вкаменена фигура — неподвижното тяло на жена, сгърчена на земята с разкривено от агония лице — и се подсмихна.
Администраторът прегледа документа, надраска нещо отдолу и го подаде на един от помощниците си. Капитанът се обърна, даде знак на моряците от „Алабастър“ и те почнаха да разтоварват човешкия си товар.
Затворниците бяха точно каквито предполагаше Грейнджър — сбирщина от ивънсроумски селски работници, неопитни бунтари, жени и старци. Едва ли сред тях имаше и един истински ветеран. Оковани във вериги, те се влачеха по мостчето под бдителния поглед на корабния надзорник. Моряците ги строяваха на кея, докато етугранските тъмничари се подреждаха при масата на администраторите, за да получат номерирани квитанции, необходими за да предявят желанията си към стоката. Грейнджър се готвеше да се присъедини към тях, когато към него се доближи Крийди — държеше две листчета — и каза:
— Уредих те.
Грейнджър се поколеба.
— Откъде ги взе?
— Мъжът на една моя първа братовчедка познава един човек, който познава един друг човек. Полковник, просто ги вземи, инак ще висим тук цял ден. Твърде е горещо, за да киснем тук повече, отколкото е необходимо.
Грейнджър взе квитанциите и ги огледа. Бяха за затворници четирийсет и три и четирийсет и четири от първата група.
— Има ли в този град човек, когото семейството ти да не познава?
Крийди се замисли.
— Да, но те са под водата.
Изчакаха реда си, докато първите затворници бяха отвеждани един по един пред администраторите. Тук подписваха документите и ги предаваха нататък за подпечатване. Тъмничари извикваха на висок глас номера и протягаха квитанции, за да получат срещу тях затворници и да дооформят документацията. Надзорникът от „Алабастров тътен“ отключваше веригите и подкарваше с камшик затворниците, които се бавеха.
Слънцето печеше все по-немилостиво. Миризмата на китово масло от комините на кораба изпълваше въздуха и полепваше като гъст слой по небцето на Грейнджър. В залива се поклащаха корабчета. Един продавач на бира ровичкаше в джоба си за дребни. Грейнджър вдигна ръка, изтри потното си чело и погледна редицата затворници. Едва трийсетина бяха преминали процедурата по предаването. Всички бяха измършавели от глад. Сигурно и половината нямаше да доживеят до края на годината.
— Томас?
Една жена в редицата го гледаше. Изглежда, бе създавала проблеми по време на плаването, защото лицето ѝ под чорлавата черна коса бе покрито със синини. На долната ѝ уста имаше коричка засъхнала кръв. Притискаше трескаво към себе си петнайсет-шестнайсет годишно момиче и се опитваше да попречи на надзорника да ги раздели.
— Томас? — повтори забързано тя. — Ти си, нали?
— Не ви познавам, госпожо — отвърна Грейнджър.
Надзорникът дръпна момичето от ръцете на жената и го тикна в ръцете на един от чакащите тъмничари. Жената изпищя: „Янти!“ и се опита да последва момичето, но надзорникът я повали с ритник на земята. Тя протегна ръце и проплака:
— Тя е моя дъщеря!
Както майката, така и дъщерята носеха прости ивънсроумски дрехи, дрипави и мръсни като на всички останали затворници, но обувките на момичето бяха изключително фини и със сигурност не от типа, какъвто се очакваше да носи едно селско момиче. Дори в парцаливите си одежди то бе забележително красиво, със смугла кожа, пълни устни и изящен нос под черния бретон. Изглеждаше ужасено и объркано и очите му трепкаха, готови да се напълнят със сълзи. Сякаш дори не забелязваше тъмничаря, който го бе прегърнал през кръста и го влачеше към масата на администраторите. Нещо във вида на момичето накара някаква струна в сърцето на Грейнджър да трепне. Струваше му се толкова познато.