3.
Сетива
Скъпа Маргарет,
В живота ми настъпи неочакван обрат. Един от канджиите на Маскелин ме видя да надзъртам от прозорчето на моята килия. Иска четиристотин златника, за да си държи езика зад зъбите. Мистър Суайнкикър настоява да получи парите до края на месеца, инак човекът на Маскелин ще съобщи на властите, че все още съм жив. Ако това се случи, ще ме обвинят в измама и ще ме натикат в някой от градските резервоари за саламура. Потапят те, после те вадят и те оставят да умреш на слънцето. Понякога този процес се проточва с дни. Нямам време да ти пиша повече. Нуждая се спешно от помощта ти.
Ивънсроумската жена и дъщеря ѝ бяха коленичили на пода на таванската стая на Грейнджър, с преметнати през водопроводната тръба вериги. Грейнджър още не знаеше какво да прави с тях и се ядосваше на себе си, задето не бе помислил по-рано. Килиите на долния етаж вече бяха залети със саламура на дълбочина десетина сантиметра. Трябваше да измисли някаква временна платформа, ако искаше да ги запази живи.
Но се двоумеше.
Последните думи на Крийди, преди да си тръгне, все още звучаха в главата му.
„Удави ги и кажи, че са се опитали да избягат. Направи го сега, за да си спестиш мъките по-късно. Те са нищо, Том. Ще имаш късмет, ако получиш и три вноски за тях.“
Янти гледаше втренчено като изпаднала в транс. Майка ѝ я бе прегърнала през раменете, люшкаше я напред-назад и ѝ шепнеше нещо. Стаята бе пълна с ръждясали боклуци, строшени инструменти и машинни части, все неща, които Грейнджър възнамеряваше да поправи, когато му останат няколко излишни златника.
— Виж сега… — почна Грейнджър.
— Благодаря ти, че го направи — прекъсна го Хана.
Той се опита да разчете изражението ѝ, да потърси намек за някакви очаквания, но синините прикриваха всичко.
— Килиите са на долния етаж — каза накрая. — С това се занимавам сега. Това е моята работа.
Тя кимна.
— И името ми е Суайнкикър — продължи той. — Никога повече не ме наричай пред хора Грейнджър.
Тя кимна отново.
— Ще трябва да подредя малко. Долу подът е потопен. Вие почакайте тук. — Понечи да излезе, но си припомни добрите маниери. — Гладни ли сте? Имам…
— Малко вода, ако можеш да отделиш за нас.
Той напълни кана от стомната и потърси чаши. Бяха плесенясали. Грейнджър покри умивалника с кърпа и ѝ подаде каната. Тя я грабна нетърпеливо и я даде на дъщеря си, която изгълта поне половината, преди да я върне.
— Има вкус на ръжда — оплака се Янти.
— Пречиствателят е стар — отвърна Грейнджър. — Все се каня да го подменя.
Тя го погледна, сякаш не съществува, с бледосините си очи, контрастиращи с мургавата ѝ кожа. Беше красива, каквато бе майка ѝ навремето — същата гладка кожа, черни извити вежди и буйни черни къдрици. Презрамката на роклята ѝ бе скъсана и висеше.
Дали не бъркаше за нея?
Когато през последните дни от пребиваването на неговата част в Трепкав ручей Хана се разболя, не говореха за това. Страната вече бе обхваната от епидемия. Бомбардировките на Хю бяха оставили безчислени жертви. Така и не успяха да погребат всички.
Дали тогава Хана бе знаела, че е бременна? Щеше ли да промени нещо, ако му бе казала?
Светлите лосотански очи на Янти бяха неговите — в това нямаше съмнение. Виждаше го ясно и същевременно се безпокоеше, че нещо със зрението ѝ не е наред. Тя не реагираше на движение или светлина както нормалните хора. Ако не я беше видял да посяга към каната, щеше да си помисли, че е сляпа.
Какъвто и да бе недъгът ѝ, сигурно го бе наследила от него.
Хана го разглеждаше внимателно. Стори му се, че под синините и подутините различава нервна усмивка. Може би си мислеше за онези нощи отпреди петнайсет години? През цялата кампания неговият отряд се бе разположил във фермата на баба ѝ. За шейсет и три дни той изгуби само седем души от хиляда и петстотин, докато врагът трябваше да оплаква над четиристотин. Щеше да е неповторима победа за империята, ако империята бе узнала за нея.
Но телепатите са скъпи. А Хю бе известен със скъперничеството си.
Спомни си ужаса на Хана, когато започна артилерийският обстрел. След като флотът на Хю привърши с канонадата, трябваше да се изкопаят още осем хиляди гроба, а той разполагаше само с шепа хора, за да го свърши. Дори по-малко, когато дойде холерата.