Спомени, които пробудиха гнева му. Защо правеше това? Не носеше отговорност за случилото се с нейното село. Беше успял да я опази тогава, но не можеше да я вземе със себе си. Не би могъл и да остане. Нищо не ѝ дължеше. Погледна отново Янти и видът ѝ го изпълни с отчаяние. Някаква атмосфера на очакване висеше във въздуха между тримата и Грейнджър не можеше да си я обясни. Не искаше да мисли за това. Трябваше да си поправи лодката. Да напусне този забравен от бога град.
„Удави ги и кажи, че са се опитали да избягат.“
Глождеше го съмнението, че е постъпил глупаво. Нахлузи ръкавиците и ботушите, които му бе оставил Крийди, взе кутията с инструменти и слезе долу, за да се опита да им направи място за спане.
Докато слизаше, нагласи очилата и дръпна маската пред лицето си. Имаше чувството, че се задъхва. Дълго гледа залятия с вода коридор, преди да стъпи в плитката саламура и да зашляпа навътре. Беше решил да използва празните нарове от трите килии, в които не държеше никого, за да направи по-висока платформа за двете нови затворнички.
В първите две помещения нямаше нищо полезно освен драконовите кости, които бе струпал за поправката на покрива. И двата нара бяха частично потопени и дори сухите части на дървото изглеждаха проядени от червеи. Грейнджър избра две дълги бедрени кости и постоя замислено, докато се чудеше как да ги използва. Накрая ги хвърли и излезе от килията. Дишаше все по-тежко. Усещаше хладния допир на водата през ботушите си.
Нарът в третата килия бе в по-добро състояние, но не и самото помещение. Дъските под саламурата бяха поддали и имаше големи дупки към долното помещение. През една от тях Грейнджър видя сноп светлина, който падаше върху купчина проядени дъски. Когато се вгледа по-внимателно, успя да различи стъпки в тинята долу. Дали Удавници не бяха предизвикали разрушението? Съмняваше се, че са способни на толкова целенасочени действия.
Докато минаваше покрай четвъртата килия, чу плясък иззад вратата. Не спря да провери как е затворникът. „Няма пари — няма храна.“ В края на краищата затворът не беше столова за бедни. Вече с нищо не можеше да помогне на Дюка.
Подът в останалите четири килии изглеждаше здрав и той избра тази, която гледаше към Халсинския канал и където прозорецът предоставяше достатъчно светлина. Събра всички нарове и ги скупчи един върху друг, с което оформи издигната платформа четири на два метра. Беше наклонена към стената, но по-добре така, отколкото да е наклонена в другата посока. Когато най-сетне свърши, се беше задъхал съвсем и сърцето му блъскаше като лудо. Облегна се на касата на вратата, докато се успокои. Платформата, която издигна, се извисяваше над саламурата с десетина сантиметра, достатъчно за да запази затворниците сухи за цяла година. Би трябвало да свърши работа. Защото не разполагаше с повече нарове.
Взе одеяла от складчето и потърси кофа в долните шкафове. Не намери, така че измъкна едно чекмедже и го сложи в края на платформата. Все щеше да свърши работа.
Двете жени не бяха мръднали. Хана все така бе прегърнала дъщеря си и я полюшваше.
— Няма да сляза долу — заяви Янти.
Грейнджър смъкна ръкавиците и ги хвърли на пода. Бяха лепкави от саламурата и можеха да изгорят кожата на пленниците.
— Тихо, Ини — сгълча я Хана. — Ще се оправим.
— Долу всичко е отровено. Ще умрем.
Майка ѝ я притисна по-силно към себе си.
— Винаги се оправяме.
Но Янти се измъкна от прегръдката ѝ.
— В една от клетките му има човек, който умира от глад — проплака тя и бутна майка си настрани. — Сложи ни чекмедже за тоалетна. Как можеш да твърдиш, че ще се оправим, когато се отнася с нас така? — Пое си рязко дъх, сякаш се готвеше да закрещи. — Онзи тип в лодката му каза да ни удави!
Грейнджър се сепна и втренчи поглед в нея, неспособен да се справи с този детински изблик на гняв и същевременно смутен от чутото. Откъде Янти знаеше тези неща? Не би могла да чуе какво му казва Крийди. Да не говорим да знае за затворника.
Хана се опитваше да я успокои.
— Ини, моля те…
Но Янти не искаше да се успокои. Изправи се, улови веригата с две ръце и я дръпна. Халката затрака върху металната тръба, но не поддаде. Момичето се завъртя рязко към майка си, лицето му беше зачервено.
— Какъв ти е той? Защо го гледаш така? Той е ужасен. Не може да си го познавала. Не може!
— Ини…
Грейнджър усети, че сърцето му се свива.
— Тя е медиум.
— Не — възрази Хана.
— Скрила си я от Хаурстаф?
На лицето на Хана се изписа отчаяние.